Идеи

Честно и открито управление? Да, в Италия. Скоро и у нас.

Колегите от Движение 5 Звезди, единствените, които увеличават своята популярност, се готвят за управлението на Италия така:

Изтегляне на войските от Афганистан.
Подкрепа на правото на самоопределение на гражданите.
Противопоставяне на Трансатлантическото споразумение между Европа и САЩ.
Назначаване на 15000 току-що завършили висше образование за подсилване на териториалните комисии работещи с бежанците.
Признаване на Държавата Палестина.
Увеличаване на средствата за службите по сигурността за заздравяване на държавата. 
Предоговаряне на ролята на страната в структурата на НАТО.
Забрана на продажбите на оръжие за страни, които директно или индиректно поддържат тероризма.
Използване на армията само за защита на собствената територия.
Приемане само на бежанците, които притежават такъв статус.
Отмяна на санкциите срещу Русия.
Изискване за сертификати Антимафия от сдруженията, работещи в центровете за бежанци.
Инвестиране на средствата, спестени от международните мисии, за сътрудничество и развитие.
Засилване на дипломатическите и икономически отношения с държавите от Боливарския съюз.
Създаване на алианс на Южноевропейските държави за излизане от Еврозоната.

Лудите отварят пътищата, по които мъдрите вървят….Честито Рождество и добре дошла съдбовна 2016-та година.

За нас, хората от БСДД, Новата година ще принадлежи на онези, които променят света и не приемат установеното положение.

‪#‎Българска_директна_демокрация‬ с ‪#‎Базов_доход‬ и‪#‎Енергийна_икономика‬

Очакваме ви, последвайте истинската промяна на системата:http://www.budd.bg/declaration/

 

THE RESCUE PLAN FOR THE EUROZONE AND EUROPEAN UNION!

This note has the aim to show that QE will fail to deliver benefits for ordinary people in the Eurozone, and argues that what is needed now is an alternative approach that puts new money directly into the real economy. It is based on the work of Frank van Lerven, researcher in Positivemoney.org

Since the 2008 global financial meltdown, the Eurozone has experienced a sovereign debt crisis, a double dip recession, and is now on the brink of deflation. To spur growth in the Eurozone’s flailing economies, it is necessary to stimulate aggregate demand by raising levels of spending. A fiscal stimulus however, seems extremely unlikely as Eurozone governments are primarily interested in running a budget surplus and applying austerity measures. Weak global demand suggests that an export-led recovery is not an option. Consequently, the responsibility for boosting aggregate demand and higher levels of spending has fallen to the European Central Bank (ECB).

To date the ECB’s attempts to stimulate spending and aggregate demand have had limited success. The ECB has therefore chosen to replicate the Quantitative Easing (QE) policies used by Japan, the UK and the US. Between March 2015 and September 2016, the ECB will create €1.1 trillion of new central bank money and use this to purchase government bonds (and other asset-backed securities and covered bonds) from the financial markets. The ECB hopes that this process will result in higher spending, higher inflation, and a return to economic growth. But the channels through which QE works are weak and uncertain. Proponents of this policy have resorted to arguing that, although the effects of QE are unclear, the economy would surely be worse without it. The policy also has several undesirable side effects, such as increasing inequality and encouraging dangerous speculative bubbles in financial markets.

Even if QE is considered to be an effective policy, the conditions that justified the policy in the US and UK don’t apply in the Eurozone. In the US and UK, bond yields were high when QE was implemented; in the Eurozone, bond yields were already extremely low. In the US and UK, banks were initially short of central bank reserves (as the fear in the market had caused the interbank market to freeze). In the Eurozone, banks were already flooded with central bank reserves as a result of the ECB’s earlier schemes to provide liquidity to the banking sector.

More importantly, the ECB’s QE program is intended to boost spending by incentivizing the banking sector to increase lending and enticing households and businesses to borrow more. The success of the QE program depends upon the private sector taking on more debt. But the banking sector is reluctant to expand its volume of lending, as it is presently preoccupied with repairing its balance sheet. More significantly, bank lending is demand constrained: weak growth, low economic confidence, meagre potential for business expansion, and substantially high levels of unemployment mean that the private sector is more concerned with paying down existing loans than taking out new ones. It is highly unlikely that there will be a substantial increase in the level of private-sector borrowing, so this approach to generating a recovery in the Eurozone would almost certainly be ineffective.

If the Eurozone needs an economic stimulus to boost employment, output and a return to growth, then QE is the wrong tool to use. We can argue for an alternative approach to a Eurozone stimulus, in which the ECB still creates new money, but injects this money into the real economy rather than the financial markets. The various proposals for this form of monetary financing (where the state proactively creates money) have been referred to as QE for People, Overt Monetary Financing (OMF), Green QE, Helicopter Money, Strategic QE, and Sovereign Money Creation.

We welcome the wide range of proposals for using monetary financing to boost aggregate demand in the real economy. However, due to space and time constraints, we focus on the two broad recommendations for how the ECB could distribute newly created money into the real economy.

In the first proposal, the ECB would transfer newly created money to the Eurozone national governments. These governments would then use the newly created funds to increase their spending. This additional spending could, for example, be focused on ‘green’ infrastructure projects.

In the second proposal, the newly created money could be distributed equally between every citizen of the Eurozone. This type of “citizen’s dividend” would put additional purchasing power directly into people’s pockets.

In both proposals, monetary financing offers a number of added benefits when compared to conventional QE. Most importantly, it would boost aggregate demand without relying on households and businesses to borrow more, and therefore would not cause a rise in already-high private sector debt. It would therefore compensate for the reduction in total spending caused by private sector deleveraging. Indeed, monetary financing aimed directly at the real economy increases the net financial assets held by the private sector, while the additional spending boosts private sector income and reduces the private sector’s debt-to-income ratio. These two effects increase financial stability.

In simple terms, QE works by flooding financial markets with billions of euros and hoping that some of it ‘trickles down’ to the real economy. In contrast, the form of monetary financing proposed here is a tool that would grant policymakers greater macro-economic control over the real economy; and would also ensure that the benefits of central bank money creation are more evenly distributed. Similarly, unlike QE, monetary financing for the real economy avoids the risk of creating destabilizing asset bubbles, and thus makes the recovery more sustainable in the long run.

Monetary financing for the real economy can be expected to be many times more effective than QE in boosting demand and output. For the Eurozone, statistical analysis of income and consumption patterns suggests that €100 billion of newly created money distributed to citizens would lead to an increase in GDP of around €232 billion. Using IMF fiscal multipliers, our empirical analysis further suggests that using the money to fund a €100 billion increase in public investment would reduce unemployment by approximately one million, and could be between 2.5 to 12 times more effective at stimulating GDP than current QE.

Of course, these figures are estimates and not certain predictions. But it is clear that if the ECB wishes to boost employment and meet its inflation target, then it would be better off using the ECB’s powers to create money to either finance public expenditure or distribute new money directly to citizens. Replicating the UK and US’s approach of inflating financial markets and hoping that this increased financial wealth would ‘trickle down’ into the real economy is likely to be just as ineffective in boosting output and employment, and meeting inflation targets, as it was in the UK and US.

JOIN NOW!

www.positivemoney.org

www.qe4people.eu

www.budd.bg

https://www.facebook.com/chistipari


Да демократизираме демокрацията

от Игнасио Рамоне

В РАМКИТЕ на икономическата глобализация демократичната система се сблъсква с един парадокс – гражданите престават да се интересуват от политиката, както показва броят на негласувалите. От друга страна, същите тези граждани искат да контролират по-добре действията на държавата и да участват в проектите, които ги засягат пряко. Как да се съгласуват двете тенденции?

За първи път на планетата съществуват толкова демократични системи и демократични редувания на правителства. Преди 40 години, по време на прехода в Испания, имаше около 30 демократични държави. Днес според ООН те са 85, макар и в различна степен на консолидация. Т.е. демократичната система на управление има най-висока легитимност в глобализирания свят. Никога обаче не сме били толкова недоволни от демокрацията. Признаците на това недоволство стават все по-явни. Броят на негласувалите се увеличава непрекъснато. Според анкета на „Галъп интернейшънал“, проведена в 60 „демократични страни“, само един на десет души смята, че „правителството се подчинява на волята на народа“.

В много демократични страни се забелязва възраждане или възникване на партии с антипарламентарна традиция, главно популистки и крайно десни. Страни с неоспорима демократична традиция, като Швейцария, Дания, Финландия, днес се управляват от партии на крайната десница (или с тяхна подкрепа), които поставят под въпрос легитимността на днешната демокрацията. Също така много обикновени граждани, ударени безмилостно от кризата, не приемат подчинението на демократичната система на новата финансова и медийна мегавласт. С други думи, начинът, по който функционира днес демокрацията, се отрича. Изчезва доверието в политиците и партиите. Представителната демокрация изглежда неспособна да отговори на новите политически реалности. Голяма част от населението вече не се задоволява с това да гласува през определен брой години, а иска да участва в решенията.

При това положение става все по-трудно да се провеждат реформи или да се взимат политически решения с по-широк обхват. Интересите на могъщи лобита и групи, медийните кампании и също така защитата на легитимни права на определени слоеве от населението затрудняват промените. Политиката вече не смее да се докосне до някои теми, и ако го прави, трябва понякога да преодолява силна съпротива или да отстъпи.

Мнозинството от гражданите са убедени, че демокрацията е най-добрата форма на управление. От друга страна обаче, същото това мнозинство няма доверие на политиците и партиите. Да си припомним какво казваше големият писател Жозе Сарамаго: „Вярно е, че можем да гласуваме. Вярно е, че можем чрез тази частичка суверенитет, който ни дават като граждани, да изберем, обикновено чрез някоя партия, наши представители в парламента. Вярно е също, че тези представители и разните политически комбинации, наложени от необходимостта да има парламентарно мнозинство, позволяват винаги да се състави едно правителство. Всичко това е вярно, но е вярно също, че възможността за демократични действия започва и свършва с това. Избирателите могат да свалят едно правителство, което не им харесва, и да го заменят с друго, но гласовете им никога не са имали, нямат и няма да имат някакъв видим ефект върху истинските сили, които управляват света, страната и самите тях. Говоря очевидно за нарастващата икономическа власт на многонационалните компании, които въобще не се интересуват от общото благо, към което по принцип се стреми демокрацията“.

Накратко, изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните: 1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. 2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“. 3. Липсата на солидна демократична култура. 4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди. 5. Затрудненото общуване между партиите и гражданското общество. 6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова. 7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н. 8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата. 9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – имигранти, хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н. 10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.

В много страни макроикономическото развитие не означава, че животът на хората със скромни доходи се подобрява, а това създава социално недоволство. Съществуват обезпокоителни данни. Според изследване, проведено от Програмата на ООН за развитие (ПРООН), 45% от латиноамериканците предпочитат да живеят в диктатура, която им гарантира работа и достатъчно средства за нормален живот, отколкото в една демокрация, която не ги извежда от мизерията...

Това означава, че голяма част от предизвикателствата произхождат от бедността и неравенството. Така навлизаме в ядрото на модерната демократическа мисъл. Жан-Жак Русо казваше в „Общественият договор“, че „социалната държава е за предпочитане, когато всички притежават по нещо и никой няма прекалено много“.

От друга страна, в рамките на неолибералната глобализация държавата губи регулиращата си функция спрямо пазара, който от своя страна вече не е национален. Многонационалните компании и финансовите пазари не се нуждаят вече от държавата като опора. Характерно е днес отстъплението на държавата. Ерата на националните държави и най-вече ерата на демократичната държава достигна върха си с появата на политически реалности от рода на масовите партии, масовата култура и колективното убеждение, че хората престават да бъдат поданици, на които се заповядва, а се превръщат в граждани, които трябва да бъдат убедени.

Днес националната държава отстъпва част от властта си на наднационални институции, като Европейския съюз например, и също така на местни инстанции, като автономните области в Испания. Така е, защото глобализацията и децентрализацията настъпват в световен мащаб като два успоредни процеса. Глобализацията се връща към най-слабо изразената демокрация, тъй като все по-малко стават важните решения, вземани от националните държави. „Действително съществуващата демокрация“ претърпява по този начин серия превъплъщения, които я поставят много далеч от трите основополагащи модела: британската парламентарна реформа от 1689 г., Американската революция от 1776 г. и Френската революция от 1789 г. Избирателите престават да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и се превръщат в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. В тази културна панорама упражняването на представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.

Така се получава една двойна трансформация. От една страна, глобализацията намалява тежестта на националната Държава и значението на демократичния политически живот. От друга, културната трансформация, която води към една „видео-телевизионна политика“, прояжда връзките между гражданите и обществения живот.

Можем да кажем, че се намираме в ситуация, в която изковаваните в продължение на два века инструменти на демокрацията вече не са ефикасни. И макар да изглежда, че демокрацията е победила в световен мащаб, по-скоро наблюдаваме залеза на успехите ѝ, защото преобладава ясно изразено изключване на по-голямата част от населението от процеса на взимане на решения по държавните дела. Така общото съгласие, консенсусът, се свежда до „кастата“, до някои малцинства, които не са представителни за многообразието на интересите в едно общество.

Стигна се до необходимостта от „пряка демокрация“ и гражданско участие в публичните дела. Те могат да се разглеждат като двете лица на демокрацията с участието на народа („демокрация на участието“). Нейната главна изява е „гражданското участие“, индивидуално и колективно, в процеса на взимане на решенията и контрола над обществените дела.

Гражданското общество и някои социални движения виждат в партиите основната причина за неприязънта към демокрацията. Това обаче е безплодно разискване. Няма демокрация без партии, злините вътре в партиите са донякъде същите, които вредят и на други обществени сектори. Партиите обаче трябва да приемат, че сами по себе си не са достатъчни, за да се реализира демокрацията. Те следва да възстановят своята легитимност чрез прозрачност и вътрешна демокрация. Да приемат, че хората вече не се задоволяват с това да пускат по една бюлетина на всеки 4-5 години. И не са съгласни ролята им в публичните дискусии да се свежда единствено до гласуването.

Конституциите на Венецуела от 1999 г., на Еквадор от 2008 г. и на Боливия от 2009 г. са сред най-прогресивните в света по този въпрос. Те говорят за демокрация с участието на народа, а не за представителна демокрация. Защото възнамеряват да демократизират демокрацията. Общо взето, има съгласие, че представителната демокрация трябва да се запази, но ясно се вижда необходимостта да се засилят в нея механизмите на народното участието, за да се преодолее разривът между политиката и гражданите.

Да припомним, че механизмите на пряката демокрация, като народната законодателна инициатива и допитването до народа чрез референдум или плебисцит, не подкопават представителната демокрация. Доказва го фактът, че тези механизми съществуват, например, в Швейцария, Италия, САЩ и все по-често в Европейския съюз. Само във Венецуела съществува процедура, при която чрез национално допитване може да се отнеме мандатът дори на президента на републиката. Венецуела е единствената страна в света, в която се проведе референдум за отнемане на президентския мандат, и вотът беше спечелен от Уго Чавес. На местно ниво – за регионални и общински органи, тази процедура съществува и в други латиноамерикански страни, като Аржентина, Колумбия, Еквадор, Боливия, Перу и т.н. И накрая трябва да е ясно, че нашите демокрации се нуждаят от нов социален и конституционен договор, за да бъде изградена една не само изборна, а гражданска демокрация, в която да няма отхвърлени от обществото хора. Моделът на представителната демокрация не се справя освен това и с актуални проблеми като околната среда, опасностите за биологичното многообразие, затоплянето на климата, безработицата, застаряването на населението в Европа, масовото шпиониране, миграциите и бедността в света.

Дори ако допуснем, че демокрацията продължава да бъде моделът, който най-добре стимулира разискванията и диалога като средства за решаване на социалните конфликти, трябва все пак да подчертаем, че представителната система не позволява реално и ефикасно участие на гражданите. Явно е, че в дългосрочна перспектива защитата на общите блага е възможна само заедно със социалните и гражданските движения, а не против тях. Затова именно трябва спешно да се демократизира демокрацията.

LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание 
- Превод Венко Кънев

http://bg.mondediplo.com/article1452.html

Коя система бихте избрали?

В паричната система днес частните банки създават почти всички пари, когато раздават заеми и взимат лихва от тях. В новата парична система, която вече е предложена за обсъждане, парите се създават от прозрачен обществен орган или институция и се инвестират без дълг. Всички новосъздадени пари се използват за финансиране на публични разходи, за намаляване на данъците и дори за директно разпределение между гражданите.

http://www.positivemoney.org/our-proposals/

Времето за промяна дойде!

www.budd.bg

Символът на свободата!

На днешната дата, 11-ти декември 1868-ма година, Апостолът на Свободата Васил Левски започва своята първа обиколка по българските земи. Тя продължава до края на февруари на следващата година. Така се поставя началото на дейността му по създаването на организация за Освобождението на България от турско робство.

Ние от БСДД започваме символично нашата обиколка от тази неделя до средата на месец март за създаване на организация за ново Освобождение на българите. Време е да спрем духовната нищета и материалната бедност от катастрофата, в която Родината ни беше повлечена през последните 26 години.

Заповядайте, за да се присъедините като членове на първата българска свободна политическа организация, която започна революцията в умовете и сърцата на българите днес.

Очакваме ви на Учредителното събрание на БСДД на 13-ти декември 2015г., в зала Европа на парк-хотел Москва от 16ч. 

Времето дойде!
www.budd.bg

http://bolgari.net/sad11_12_1868g____apostolyt_zapochva_svo…

Швейцария си има нов президент, а ние?

Президентът и вицепрезидентът на страната са с мандат от една година.

http://news.bg/…/shveytsariya-izbra-nov-prezident-za-2016-g…

За ‪#‎Българска_директна_демокрация‬

Присъединете се сега на http://www.budd.bg/registration/

Фетишизмът на установеното положение - магистрали, винетки, немски коли, сланина и други афродизиаци на властта

Всъщност поисках да ви запозная с пътя на честността. Да има такъв, при това в Сицилия, Via „dell'onestà”, около 1 километър, построен за 37 дни на цена 300 000 Евро (сравнението направете сами). Особеното не е нито дължината нито цената, а именно произхода на парите: не са от европейски помощи и фондове, а от личните пари на някои участници от управлението на Сицилия. Нито съм се объркал, нито съм пил, когато пиша това, говоря сериозно. Съществуват политици, които намаляват заплатите си на половина, отказват различните привилегии и със спестените пари строят пътища. Това не се случва в Швейцария, САЩ, княжество Монако или Тибет, а именно в Сицилия, тази същата, която има и „Коза Ностра”. Да, можело значи да се управляват добре и мафиотски региони, почти толкова прогнили, ако не и повече, като татковината ни. Имало начин да се води борба с организирана престъпност, дори когато тя е на световно ниво. Елементарно: стига да има система, в която да не се краде като за начало. И кои са тия луди селски кметове без германски лимузини?

Колегите от Движение 5 Звезди. Точка. Никой друг.

Единствената групово финансирана политическа организация в Италия. Единствената която не докосва огромните бюджетни субсидии по никакъв повод, а италианската политическа класа е една от най-скъпо платените в света.
Другата тяхна интересна инициатива е системата на „Микро кредит” с безсрочни и безлихвени заеми на малки фирми - 662 фирми и юридически лица досега са усвоили кредити на обща стойност 13.988.439 Евро. Това е средно по около 21000 Евро на калпак, събрани реално от парите "за закуски" на политиците от Движението. Припомням малката подробност, че заемите са безсрочни и безлихвени. И какво друго? А да, одобрение на проект за „базов доход” в град Ливорно (Тоскана). От тази нова година 1000 домакинства ще взимат по 500 Евро, които за Италия никак не са много, но пак е по-добре от шут в слабините или глад на улицата.

Обаче аз най-много си обичам „Политометър”-а на Движение 5 Звезди. Що е пък то? Инструмент на директната демокрация, нещо като тест, сравняване на имущественото състояние на висшите държавни служители преди и след влизането им в политиката. Всяка не проследена стотинка, всяка тухла в повече се изземва в полза на държавата. Това още не съм го виждал на живо, но догодина може и да се случи, след изборите за кмет на Рим. Откъде съм толкова сигурен, че ще спечелят? Видях го в кристалната топка? Не, чета статистиките, говоря с хората на улицата, но преди всичко не вярвам, че тази неолиберална каста, която владее Италия ще преживее необезпокоявано "суровата" италианска политическа зима. В ход е нещо като втора операция „Чисти ръце”. Досега имаше две големи полицейски акции като при втората прибраха над 40 души, пардон, над 40 представителни демократи. Поверителната информация е, че със сигурност ще има трета вълна от арести. Бележка: за да бъдеш арестуван тук в Италия или трябва да си крайно тъп, или да се олееш, или и двете заедно.

Единствените които редовно отсъстват от криминалната хроника, това са Движение 5 Звезди. Много е просто, ако успееш да построиш пътя на честността със собствени пари, няма предпоставки да те окошарят за кражба. Много хора се опасяват, че онези, които се записаха в Движението нямат опит или са прекалено млади. По-скоро може би опасността се разглежда в светлината на това, че те не са професионални политици или политици рецидивисти, или серийни политици. Моля тогава за вашето внимание върху едно от най-важните вътрешни правила на Движението: два мандата и после у дома. За Движение 5 Звезди политиката не е доходен занаят за трупане на лични облаги. Ако човек иска да става богат, да стане зъболекар или водопроводчик, а може и предприемач. Осем години са предостатъчно за човек, да изрази идеите си, в случай че има такива. Политиката не може да бъде смокиновия лист на нищетата, нито гробище за идеи, защото навсякъде има крещяща нужда от обновяване, свежа кръв, кислород.

Свалям шапка на тези хора от самото начало, има какво да се научи от тях. Те са един голям пример, но не могат да останат само това. Трябва да станат законодатели...

Боян Ковачев, 8-ми декември, Рим
Координатор БСДД

Гнилото не е в Дания

Датчаните проведоха референдум, на който отхвърлиха идеята за засилване на сътрудничеството с Европейския съюз в сферата на полицията и сигурността. Голяма част от жителите на Дания се опасяват да не загубят суверенитета си по въпросите на имиграцията.

Според окончателните резултати с "Не" са гласували 53.1% от избирателите срещу 46.9% процента гласували с "Да". Активността на референдума е била около 72%.

Премиерът на Дания Ларс Льоке Расмусен каза, че се притеснява от това "солидно "не" на датчаните, но изцяло уважава решението им.

Референдумът е осмият поред в страната от приемането й в Европейския съюз и потвърждава скептицизма на датското обществено мнение към европейския проект.

Не само датчаните все повече се съмняват в ефективността на работа и смисъла на ЕС. Догодина предстои референдум и във Великобритания по въпроса за излизането им от ЕС.

Къде е България? България все още върви натам, откъдето други, много по-развити държави, се връщат. Подмазва се на ЕС чрез политиците си - мижитурки, чиято единствена цел е да прокарват собствения си интерес, да папкат пари от европроекти и да се гушат в лоното на европейския парламент с комфортните си заплати.

Не политиците, а българските граждани трябва да решават тези въпроси чрез инструмента, наречен Директна Демокрация - доказал своята справедливост и ефективност в общества, където няма кризи и протести, именно защото властта е в ръцете на гражданите, а не на банда родоотстъпници.

Швейцария каза „Не!” на диктатурата на Европейския съюз по въпроса с бежанците

Швейцария влезе в сблъсък с Европейския съюз днес, след като отстоя позицията си да продължи с имиграционния контрол, ако не може да се споразумее с Брюксел.

Швейцарското правителство обяви, че ще въведе квотна система, ако броят на имигрантите, които пристигат в страната от други европейски държави, превиши определения лимит.

Лимитите, които трябва да бъдат изготвени от март следващата година, вероятно ще разгневят Брюксел, тъй като те се противопоставят на яростно пазената свобода на движение, което е основен принцип на ЕС.

Въпреки че Швейцария не е част от 28-членния европейски блок, но е част от Шенгенското пространство, сделка с Брюксел би означавала да се допусне неограничена имиграция на граждани от ЕС.

През февруари 2014 година обаче швейцарските гласоподаватели подкрепиха ограничаването на имиграцията на национален референдум.

Сега правителството на страната е длъжно да върне положението отпреди подписването на споразумението с ЕС за свободно движение на хора.

В изявление днес Федералният съвет на Швейцария разкри как ще посрещне тези "конституционни изисквания".

Въпреки че все още се опитва да се постигне "приемливо решение" с Брюксел, правителството предупреди, че ако не може да се постигне споразумение, то ще провежда собствен "независим контрол на имиграцията".

Ако това се случи, Европейският съюз пък би могъл да отхвърли редица други споразумения между Швейцария и Брюксел.

ЕС вече е отказал да обсъжда въпроса, докато швейцарското правителство не му връчи своето официално предложение.

Днес Федералният съвет каза, че ще определи "специфичен праг" за броя на имигрантите от ЕС и Европейската асоциация за свободна търговия (EFTA) - съставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия.

Федералният съвет добави, че ако прагът е превишен това "би довело до количествени ограничения и квоти от следващата година".

Всичко това става след успеха в изборите по-рано тази година на антиимиграционната Швейцарската народна партия (SVP), която предложи референдума през февруари 2014 г.

Швейцарската народна партия е най-голямата партия в Швейцария, с нарастваща подкрепа, свързана с опасенията на Европа по отношение на продължаващата криза с мигрантите.

Въпреки че Швейцария остана почти незасегната от притока на бежанци, влизащи в Европа през тази година, налице е нарастващ страх от неконтролирана имиграция в страната, като отражение на опасенията в цялата останала част на континента.

В разгара на бежанската криза това лято, когато стотици хиляди от Близкия Изток и Африка се отправиха към Европа, Миграционната служба на Швейцария посочва, че "не е предпочитана дестинация за мигрантите", което е видно от скромния ръст в броя на молбите за предоставяне на убежище.

Автор: Лидия Делирадева © www.budd.bg