Евро

,

"The Guardian" разказва за следващата година в Европа

,

Европа ще поглежда назад към 2016 като ужасна година - отвращението от атаките в Брюксел, Ница и Берлин, срамът на Кале и земетресението от Брекзит.

Тъжно, но 2017 може да бъде друга.

Или да не бъде. Ако имаше нещо, на което 2016 ни научи, това е, че прогнозите са игра с чаши на „има, няма“, така че тук са двата сценария за следващата година.

Опцията за деня на Страшния съд е този: нова безразборна, смъртоносна атака в началото на годината предвещава болест за един континент, който вече загуби 130 души в терористичните атаки през 2016 г. Това е коз в ръцете на Герт Вилдерс, крайно десният кандидат на холандците в общите избори през март, на които той побеждава.

Едва месец по-късно, точно преди първия кръг от потенциално повратните президентски избори във Франция на 23 април, на все по-авторитарният президент на Турция, Реджеп Тайип Ердоган, най-накрая му се изчерпва търпението.

В замяна на мерки срещу трафикантите на хора, на Турция бяха обещани 3 млрд Евро от Брюксел (да помогнат тя да се справи с почти 3 милиона бежанци на нейна територия), безвизово пътуване за турските граждани и напредък на членството в ЕС.

Но Европа е ужасена от репресивния отговор на Ердоган на неуспелия преврат през юли, а евродепутатите призоваха европейските столици за замразяване на присъединителните преговори. Нито пък има съгласие по въпроса дали Турция е изпълнила условията за безвизово пътуване.

Така Ердоган сега решава, че би било добър момент Турция да отвори границите си, позволявайки на стотици хиляди отчаяни бежанци и мигранти блокирани в Турция да напуснат в посока ЕС, ако желаят, което много от тях, особено пасващо на младите мъже, ще направят.

Кадри от това ново преселение на мигрантската мизерия светват на телевизионните екрани по целия континент, докато Франция гласува и въпреки публикуваните анкети за консервативния ѝ съперник Франсоа Фийон, че той печели чисто, г-жа Марин Льо Пен, лидер на радикалната десница и анти-имиграционния Национален фронт, буреносно стига до шокираща победа на втория кръг през май.

В предсрочните избори през юни, Движение 5 Звезди в Италия (M5S) вече завършва разгрома на установеното положение с победа в трета страна от шестте оригинални членове на ЕС, а през есента ескалиращата мигрантска криза и продължаващата терористична заплаха разтърсват и четвъртата: лошо отслабена от продължаващите последици от смъртоносната Коледна атака на пазара в Берлин, Ангела Меркел пропада на федералните избори в Германия.

Следвайки примера на Доналд Тръмп, ориентираните към суверенитет нови европейски правителства с нетърпение скъсват многостранните търговски споразумения и затварят границите. В Холандия и Франция, Вилдерс и Льо Пен водят към бързи референдуми за Некзит и Фрекзит, а в Италия се призовава към референдум за връщане на Италианската лира.

Накрая, с длъжници и кредитори на Еврозоната хванати един друг за гърлата и с един нещастен, лутащ се и все по-разкъсан ЕС, изложен на риск, ако не и на открит колапс, а след това най-малкото на радикално преустройство, Гърция, казва още веднъж: "Не можем да платим, няма да платим“, а Берлин и Брюксел отговорят: „Няма повече спасителни планове“.

Всичко това, разбира се, не е задължително да се случи.

Полицейските и разузнавателни служби в Европа биха могли да продължат да осуетяват терористичните намерения, а в Турция Ердоган може да реши, че неговите дългосрочни интереси в крайна сметка са по-добре обслужени от една Европа непопаднала в крайно дълбока криза.

Континентът може просто, както може би показва неотдавнашната неочаквана победа на левицата с независимия Александър Ван дер Белен над Норберт Хофер от крайно десните в президентските избори в Австрия, да е достигнал върха на желанието за промяна.

Разтърсени от привидния хаос на Брекзит, разклатени от дълбоко отрезвяващата поява на Тръмп, гласоподавателите в Европа биха могли да погледнат по-отблизо какво традиционалистите, радикални десни обещават и да изберат друго вместо сигурност.

В Холандия, Вилдерс, реещ се високо в социологическите проучвания доскоро може да види своята подкрепа пропадаща в деня за гласуване. Дори, ако партията му е най-голямата в парламента, той вероятно ще открие, че е много трудно да се образува мнозинство.

Във Франция също, никой все още сериозно не мисли, че цифрите могат да се добавят за Льо Пен, а Фийон, особено, ако той укроти яростните си предложения за свободния пазар, може добре да докаже предизборните проучвания и да доплува до комфортна победа.

Планираните избирателни реформи в Италия трябваше да променят пропорционалната система на представителство, което означава, че отново ще бъде почти невъзможно за една партия да състави правителство, а така или иначе Д5З винаги е отказвало да участва в някаква форма на коалиция.

Меркел може да убеди избирателите в Германия, че тя е техният най-безопасен избор. Гърция - както винаги, може по някакъв начин да се справи, а ЕС може най-накрая да действа с прозрението, че ако иска да оцелее, той трябва да предложи конкретни отговори на нуждите и опасенията на гражданите.

Към всичко това, все пак, могат да се добавят много "ако", "може би", "но" и "би могло".

Вятърът на промяната, изпълнен с тревожност, негодувание, отказ от „политика, както досега“, духа в цяла Европа. Би било изненадващо, ако той не донесе най-малкото още няколко жертви от установеното политическо положение.

https://www.theguardian.com/world/2016/dec/27/whats-in-store-for-europe-in-2017-a-look-at-possible-scenarios

, ,

THE RESCUE PLAN FOR THE EUROZONE AND EUROPEAN UNION!

, ,

This note has the aim to show that QE will fail to deliver benefits for ordinary people in the Eurozone, and argues that what is needed now is an alternative approach that puts new money directly into the real economy. It is based on the work of Frank van Lerven, researcher in Positivemoney.org

Since the 2008 global financial meltdown, the Eurozone has experienced a sovereign debt crisis, a double dip recession, and is now on the brink of deflation. To spur growth in the Eurozone’s flailing economies, it is necessary to stimulate aggregate demand by raising levels of spending. A fiscal stimulus however, seems extremely unlikely as Eurozone governments are primarily interested in running a budget surplus and applying austerity measures. Weak global demand suggests that an export-led recovery is not an option. Consequently, the responsibility for boosting aggregate demand and higher levels of spending has fallen to the European Central Bank (ECB).

To date the ECB’s attempts to stimulate spending and aggregate demand have had limited success. The ECB has therefore chosen to replicate the Quantitative Easing (QE) policies used by Japan, the UK and the US. Between March 2015 and September 2016, the ECB will create €1.1 trillion of new central bank money and use this to purchase government bonds (and other asset-backed securities and covered bonds) from the financial markets. The ECB hopes that this process will result in higher spending, higher inflation, and a return to economic growth. But the channels through which QE works are weak and uncertain. Proponents of this policy have resorted to arguing that, although the effects of QE are unclear, the economy would surely be worse without it. The policy also has several undesirable side effects, such as increasing inequality and encouraging dangerous speculative bubbles in financial markets.

Even if QE is considered to be an effective policy, the conditions that justified the policy in the US and UK don’t apply in the Eurozone. In the US and UK, bond yields were high when QE was implemented; in the Eurozone, bond yields were already extremely low. In the US and UK, banks were initially short of central bank reserves (as the fear in the market had caused the interbank market to freeze). In the Eurozone, banks were already flooded with central bank reserves as a result of the ECB’s earlier schemes to provide liquidity to the banking sector.

More importantly, the ECB’s QE program is intended to boost spending by incentivizing the banking sector to increase lending and enticing households and businesses to borrow more. The success of the QE program depends upon the private sector taking on more debt. But the banking sector is reluctant to expand its volume of lending, as it is presently preoccupied with repairing its balance sheet. More significantly, bank lending is demand constrained: weak growth, low economic confidence, meagre potential for business expansion, and substantially high levels of unemployment mean that the private sector is more concerned with paying down existing loans than taking out new ones. It is highly unlikely that there will be a substantial increase in the level of private-sector borrowing, so this approach to generating a recovery in the Eurozone would almost certainly be ineffective.

If the Eurozone needs an economic stimulus to boost employment, output and a return to growth, then QE is the wrong tool to use. We can argue for an alternative approach to a Eurozone stimulus, in which the ECB still creates new money, but injects this money into the real economy rather than the financial markets. The various proposals for this form of monetary financing (where the state proactively creates money) have been referred to as QE for People, Overt Monetary Financing (OMF), Green QE, Helicopter Money, Strategic QE, and Sovereign Money Creation.

We welcome the wide range of proposals for using monetary financing to boost aggregate demand in the real economy. However, due to space and time constraints, we focus on the two broad recommendations for how the ECB could distribute newly created money into the real economy.

In the first proposal, the ECB would transfer newly created money to the Eurozone national governments. These governments would then use the newly created funds to increase their spending. This additional spending could, for example, be focused on ‘green’ infrastructure projects.

In the second proposal, the newly created money could be distributed equally between every citizen of the Eurozone. This type of “citizen’s dividend” would put additional purchasing power directly into people’s pockets.

In both proposals, monetary financing offers a number of added benefits when compared to conventional QE. Most importantly, it would boost aggregate demand without relying on households and businesses to borrow more, and therefore would not cause a rise in already-high private sector debt. It would therefore compensate for the reduction in total spending caused by private sector deleveraging. Indeed, monetary financing aimed directly at the real economy increases the net financial assets held by the private sector, while the additional spending boosts private sector income and reduces the private sector’s debt-to-income ratio. These two effects increase financial stability.

In simple terms, QE works by flooding financial markets with billions of euros and hoping that some of it ‘trickles down’ to the real economy. In contrast, the form of monetary financing proposed here is a tool that would grant policymakers greater macro-economic control over the real economy; and would also ensure that the benefits of central bank money creation are more evenly distributed. Similarly, unlike QE, monetary financing for the real economy avoids the risk of creating destabilizing asset bubbles, and thus makes the recovery more sustainable in the long run.

Monetary financing for the real economy can be expected to be many times more effective than QE in boosting demand and output. For the Eurozone, statistical analysis of income and consumption patterns suggests that €100 billion of newly created money distributed to citizens would lead to an increase in GDP of around €232 billion. Using IMF fiscal multipliers, our empirical analysis further suggests that using the money to fund a €100 billion increase in public investment would reduce unemployment by approximately one million, and could be between 2.5 to 12 times more effective at stimulating GDP than current QE.

Of course, these figures are estimates and not certain predictions. But it is clear that if the ECB wishes to boost employment and meet its inflation target, then it would be better off using the ECB’s powers to create money to either finance public expenditure or distribute new money directly to citizens. Replicating the UK and US’s approach of inflating financial markets and hoping that this increased financial wealth would ‘trickle down’ into the real economy is likely to be just as ineffective in boosting output and employment, and meeting inflation targets, as it was in the UK and US.

JOIN NOW!

www.positivemoney.org

www.qe4people.eu

www.budd.bg

https://www.facebook.com/chistipari


,

Накъде лети ЕС?

,

"Холандският премиер-министър смята, че бежанската вълна заплашва да предизвика разпадането на ЕС."

http://www.ft.com/…/659694fe-9440-11e5-b190-291e94b77c8f.ht…

Време е за ‪#‎Българска_директна_демокрация‬

Да, новото е животоспасяващо!
Присъединете се на http://www.budd.bg/registration/

, , ,

Базовият доход в България - въпрос не само на свобода, а на живот и смърт

, , ,

Едно ужасно пътуване в страната на фасадната “представителна” демокрация – превърната в дълбоката незаздравяваща рана на Европа.*

“България беше корпоративно присъединена към ЕС на 1-ви януари 2007 година без обществото да е готово за такава отговорност. Без истинска демократична система и институции, изоставена от бившите си източни партньори, с отнети ресурси и с подготвени за унищожение истински ценности. Днес българите намаляват в страната си с такава скорост, че са се превърнали в най-бързо изчезващата нация в света, далеч пред следващите, според доклада на ООН от тази година за световните демографски процеси.

Неолибералната концепция, приложена в най-ужасния си вид, надмина всички отвратителни резултати на комунистическото управление, превръщайки страната в разграден концлагер, от който всички по някакъв начин бягат и място, за което имигрантите от Африка и Азия дори не искат да чуят.

Корпоративното управление на ЕС затвърди всички най-лоши процеси в българското общество като подкрепи престъпността да дойде и да не слиза от власт чрез корупционните в своята същност европейски фондове и със задушаването на икономиката с подкрепата си за режима на Паричния съвет. Никоя държава в света, за Европа дори не помисляме, не е имала толкова дълго прилагани мерки за Контрол върху капитала. Националната валута, Българският лев, на практика беше убит.

Заплатите са отчайващо ниски и не отговарят по никакъв начин на наложените европейски цени. Минималната е в размер на 184 евро на месец, социалната пенсия е 80 евро, по-голямата част от хората живеят с доход под 150 евро. 2 300 000 са хората, живеещи под линията на бедността у нас, тоест 1/3 от българите. Точно те ще трябва да изчезват до 2050-та година според прогнозите на ООН. По изчисления на овладените от властта синдикати, 280 евро трябва да има 3-членно домакинство на глава, за да живее приемливо, докато 1-2% от населението са неприлично богати – получатели на земеделски субсидии, крадци на ДДС и акцизи, както и контрабандисти. 2/3 от хората нямат спестявания изобщо, а само 10% от българските граждани имат банков депозит над 25 000 евро. Около 80% от населението пестят от дрехи и обувки, а 1/4 въобще не могат да си ги позволят. Няма никакви тенденции нито стъпки за намаляване на тези драматични различия. В България ножицата на социалното разслоение и изключване е най-остра в целия ЕС. В страната бедността повече наподобява африканската, но придружена и от нечуван икономически геноцид.

В 21-ви век. В Европа. В държавата на Европейския континент запазила най-дълго името си непроменено. Държавата, част от европейската цивилизация, чиито учители са създали една от основните азбуки в света – Кирилицата. С народ, оцелял след 500-годишно османско робство. Дали ще успее да преживее неадекватната корумпирана политика на ЕС, проектирана в националното и местно управление?

Макрорамката на икономическите показатели нескопосано прикрива действителността. БВП е в размер на 41 млрд. евро с плосък данък от 10% и ДДС от 20%, ниска, но нарастваща обща задлъжнялост с ежегодни бюджетни дефицити. Зад нея се вижда пълно сливане на властите, неототалитаризъм в лицето на министър-председателя, подсигурен от политическата олигархия, тотална липса на справедливост в съдебната система, срив в свободата на словото до 106-то място в света и тотално унищожен изборен процес с напълно контролирани, купени и фалшифицирани избори. Около 100 компании са отговорни за 80% от БВП, а страната ни се намира в челните редици на глобалния индекс по изтичане на капитали от страната. Намаляващата безработица е за сметка на напускащи страната квалифицирани кадри с оголване на цели сектори откъм специалисти. В годините след присъединяването към ЕС се наблюдава нищожен икономически ръст с тежка тенденция за дългосрочна дефлация, гарнирани с драматично намаляващи преки инвестиции. В коя държава от ЕС чуждестранен инвеститор номер едно са емигрантите? В България.

Има ли решение? Да, Базов доход. Съчетан с искане за смяна на системата към истинска директна демокрация, както и развитие на нова енергийна икономика. Без политическо действие и в рамките на установеното положение това справедливо решение никога няма да се приеме.

Каквото и да става в България, то е сериозен повод европейските активисти и организации за Базов доход да намерят начин и да поискат от Европейската комисия, най-бедната съюзна страна да стане пилотен проект за ЕС, вместо комисарите да ни въвличат в порочни политики за единна европейска корпоративна държава. Това е лесно приложимо поради неразвитата социална система, която лесно може да бъде заменена, както и слабата, приходна администрация, която лесно може да бъде фокусирана при една данъчна реформа. Всичко това е в посоката на инициативи като “Количествени облекчения за хората, а не за банките!” и идеята за пренасочване на неефективните еврофондове към работещ евродивидент за всеки европейски гражданин.

Моделът на колегите от Швейцария е по-подходящ за изпълнение в България, тъй като включва изместване на данъчната тежест към косвените данъци. Това от своя страна, съчетано с увеличената платежоспособност при наличието на Базов доход, силно ще стимулира резервите на вътрешното потребление и предприемачеството, оттам и на цялата икономика. Тази подобрена среда би привлякла и реални чуждестранни инвеститори, както и би задвижила експорта на сериозни високи обороти. На България са нужни ръстове от поне 8-10% годишно, за да излезе от спиралата на демографска катастрофа, водеща до демографски апокалипсис.

Дотогава, всички български активисти за въвеждане на Базов доход, ще търсим решение за продължаване на нашата дейност в тези ужасяващи условия. Разглежда се възможността за стартиране на вътрешен пилотен проект с донори и участие на малка община извън контрола на партокрацията.

Надяваме се на вашата подкрепа и ще продължаваме с нашата съпричастност към глобалното и европейското движение за Базов доход.

Благодаря за вашето внимание и за подкрепата на организаторите на тази международна конференция!

Благодаря Евамария! Благодаря Барб! До скоро, до следващата ни среща.”

инж.ик.Георги Неделчев, Председател на Инициативния комитет на БСДД

София, ноември 2015г.

*Текстът е представен пред Международната конференция за Базовия доход, организирана от Европейската асоциация за Базов доход и Първата унгарска асоциация за Базов доход, в Будапеща, 20-21 ноември 2015г.

https://goroned1.wordpress.com/2015/11/19/basic-income-life-or-death/


,

Присъединяването на България към еврозоната - игра с огъня или корпоративен купон?

,

На фона на икономическата криза развитието на еврозоната трябва да се раздели на две фази: от 1999 до 2007 (приемането на България в ЕС) и след това. Въпреки стремежа да се направят икономиките по-еднородни, еврото донесе на страните-основателки напълно различни резултати. От самото си създаване еврозоната имаше такава главна цел: сближаването на пазарите, от които тя бе изградена. Но след няколко успешни години, когато повечето страни-членки можеха да се похвалят с устойчив растеж и намаляване на безработицата, всичко тръгна наопаки.

Следователно развитието на еврозоната може да се раздели на две ясно изразени фази: щастливите години от 1999 до 2007 и продължаващият до ден-днешен черен период. Днес европейският валутен съюз включва 19 страни, които въобще не са еднородни. Всяка една от тях има различна съдба, а Германия, според общото мнение, е получила най-много изгоди от еврото. Най-голямата страна в еврозоната се превърна в пътеводна звезда, превръщайки своя успех в свидетелство за това, че еврозоната означава процъфтяване. Различията между успешната Германия и останалите страни само потвърждават, че „изостаналите“ могат да постигнат това, което е направил Берлин. Но тяхната неспособност да прокарат „правилните реформи“ се превърна в присъда за икономиките им.

Въпреки това, ако внимателно се вгледаме в ситуацията в отделните страни, които от самото начало се впуснаха в евро приключението (Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург, Финландия, Ирландия, Испания, Португалия, Австрия през 1999 и Гърция през 2001) резултатите могат да ни учудят. Преди всичко това е икономическият растеж. Ако не взимаме предвид двете страни безусловни лидерки по този показател, Люксембург и Ирландия (те са обединени от многото прилики в данъчната система), средните цифри в еврозоната са между 20-28% за 15 години, което ни дава доста посредствените 1,2-1,7% годишно. А три държави се оказаха на практика в пълна стагнация: Португалия, Италия и Гърция. Що се отнася до последния случай, Гърция успя да постигне главозамайващ растеж през първия период, но вторият период я лиши от всички натрупани богатства.

Следва безработицата. Тук резултатите никак не са приятни. Като изключим Германия и Финландия, безработицата в страните от еврозоната за периода 1999 до 2014 нарасна. Стремежът към икономическо сближаване даде удовлетворителни резултати през първия период, но кризата от 2008 г. направи всичко това на пух и прах. Случаите с Гърция и Испания са симптоматични за цяла Европа.

Сериозни разлики се наблюдават и при растежа на средните заплати. Средната заплата в Португалия се съкрати с 4% за 15 години, но нарасна с 34% в Ирландия. Струва си да се отбележи, че в Германия средната заплата са повиши с 8,24%, което не се отличава много от показателите на Гърция, Италия и Испания и е на половината, отколкото във Франция. По ниво на заплати през 2014 г. Ирландия и Люксембург отново са първенците, изпреварвайки всички останали.

Накрая, нека да разгледаме неравенството. Тук всичко е прозрачно. Най-силно коефициентът Джини за последните 15 години е нараснал в Германия. Преди нейното влизане в еврозоната тя демонстрираше едни от най-добрите показатели, през 2014 г. тя се срина почти до нивото на Южна Европа. Германия – най-силната икономически държава в Европа. Тя постигна това, плащайки цената с ниски заплати и високо неравенство.

Доброто положение на Германия не може да скрие обаче реалността. За периода от 1999 до 2007 г. 12-те страни основателки на еврозоната показаха среден годишен ръст от 2,18%, който се пада на светлите времена на еврозоната със съществен спад на безработицата – рекордният минимум бе достигнат през март 2008 г. - 7,2%. Следващите 7 години дори не трябва да наричаме стагнация, защото БВП през 2014 е по-нисък, отколкото бе нивото през 2008 г. А това повлече след себе си голяма безработица в цялата еврозона, достигаща 10,8%. Излиза, че тя днес е по-висока, отколкото преди въвеждането на еврото през 1999 г., когато бе 10%.

Никола Гецман, икономически експерт на „Атлантико“.

Прочети още на: http://bgnes.com/analizi-i-interviu…/analizi-i-interviuta/…/