Свят

Директната демокрация – процес, започващ още в детството

Директната демокрация не възниква от само себе си. В политиката, както и в живота, има традиции, които се предават от поколение на поколение. В Швейцария, където традициите играят много важна роля, подрастващото поколение има възможност, още преди завършване на училище, да научи чрез собствен опит какво именно е директната демокрация, как работи тя, както и да опознае другите политически механизми в страната. И всичко това благодарение на проекта „Всички училища – в Берн!”

През 2015 година, в сградата на Федералния дворец или Бундесхаус-а, както наричат работното място на правителството и парламента в Швейцария, всичко беше сякаш обичайно и делнично. Парламентът обсъждаше важни въпроси, само че председателката си оправяше кичурите от време на време, а някои депутати леко заекваха от вълнение, пък и по възрастта на парламентаристите личеше, че това не са мъдри политици с колосален опит.

Но всичко си идва на мястото, ако се вземе предвид, че пред нас не е „възрастен” парламент, а участници в уникален образователен проект „Всички училища – в Берн!” («Die Schulen nach Bern»), в рамките на който ученици от различни кантони на Конфедерацията получават възможност да дойдат в политическата столица на Швейцария и един ден да бъдат истински депутати – да се изказват от трибуната, да дискутират, да отстояват своята гледна точка.

На дневен ред в този ден беше обсъждането на законодателната инициатива „Разработване на програма за създаване на работни места и осигуряване на заетост на живеещите в община Ригисберг лица, подали документи за получаване на статут на бежанци”. И всичко върви по своя нормален парламентарен ред: парламентарната фракция, издигнала инициативата, излага своите аргументи, следват контрапредложения от опоненти, после започват обсъждането и гласуването.

Но работният ден е дълъг и младите парламентаристи трябва да обсъдят още четири съвсем различни законопроекта: „За повишаване качеството на обслужване и осигуряване на достъпни услуги в обществения пътнически транспорт”, „За забрана на опитите върху животни”, „За осигуряване на равнопоставеност на съпрузите в семейството” и „За възможност за получаване на младежко свидетелство за управление на МПС от 16-годишна възраст”.

Да събудиш интерес към политиката

Що за проект е това и защо изобщо е необходимо учениците да се запознават с основите на директната демокрация? Обединението „Всички училища – в Берн!” е основано през 2008 г. То е политически неутрално, независимо и не преследва никаква комерсиална цел. „Нашата задача е да събудим у учениците интерес към същността на политическите процеси и към устройството на политическите институции в страната ни”, – казва Дора Андрес – ръководител на това обществено-просветителско обединение.

Този проект е преди всичко образователен. Координирайки междукантоналното сътрудничество на училищата и получавайки подкрепа от страна на Федералната канцелария (апарат на швейцарското федерално правителство, структура, в чиито ангажименти влиза също и осъществяването на връзка между Федералния съвет и парламента), проектът си поставя задачата в достъпна, интересна и най-главното в максимално приближена до реалността форма, да запознае учениците с особеностите на функционирането на политическите структури и институции в Швейцария.

Задачата е много важна и от гледна точка на резултатите от допитването, проведено от авторитетния швейцарски Институт за изследване на общественото мнение gfs.bern, които показват, че болшинството граждани биха одобрили усилията за повишаване качеството на училищната политическа просвета.

Участниците в проекта бяха приветствани от Филип Шваб (Philippe Schwab) – генерален секретар на федералния парламент. Своето обръщение към младите депутати той започна с думите на Уинстън Чърчил за това, че демокрацията е политическа система за всички и се създава от всички заедно и от всеки поотделно. „Същото е и с директната демокрация в Швейцария – това не е някаква даденост, паднала при нас от небето. Това е важно и много ценно завоевание, което изисква ежедневна грижа и внимание, и колкото повече хората участват в демократичните процеси, толкова по-добре е за цялото общество.”

През 2015 г., в рамките на проекта „Всички училища – в Берн!”, в политическата столица на Швейцария пристигнаха ученици от четири немско- и френскоговорящи кантони. Те бяха започнали да се готвят за участието си още през септември 2014 г. Още тогава децата се разделиха на фракции и партии, избраха председател на парламента, започнаха да съставят списъци със законопроекти за обсъждане в Берн.

„Всичко правехме сами: изучавахме документи, гледахме статистики, четяхме глави от Конституцията, за да можем след това да имаме възможност аргументирано да отстояваме мнението си, да обосноваваме важността на един или друг законопроект или напротив – да доказваме защо е нужно той да бъде отхвърлен. Това ни отне доста време” – казва Алън Йос от град Бил, който е представител на „Образователен център за ученици в горните класове от регион Мет-Бьонцинген” («OSZ Mett-Bönzingen»).

Участниците в проекта сами са писали и своите речи за парламента, а възможността да се изкажат е била предвидена за всеки от тях. Самите изказвания в рамките на дебатите по различните инициативи за референдуми – това именно е главния епизод в целия проект.

Място за дискусии

След тази дълга и сериозна подготовка, младите депутати пристигат за една седмица в Берн, където провеждат съвместни предварителни дискусии. Срещат се с политици и дипломати, например този път ги приемат в посолството на САЩ. След това започват и същинските дебати в парламента.

„Много ми хареса да се изказвам. Струва ми се, че колкото по-често и по-добре се изказваш, толкова повече те разбират, толкова по-лесно е посланието ти да достигне до хората” – споделя своя опит Жан-Мишел Карел - участник в проекта. На Алън Йос също му е харесало да се изказва, въпреки че по думите му обстановката е „непривична, даже специфична, стоиш в старинната зала на парламента, а пред теб е огромна аудитория.” Но всичко се оказало не толкова плашещо, както е мислел в началото.

Проектът „Всички училища – в Берн!” може да бъде наречен уникален и заради това, че се осъществява паралелно на два езика – на немски и френски. По този начин учениците получават възможност да се запознаят по-добре с културните, политическите и менталните особености на своите съотечественици от другата страна на „картофения ров”, както швейцарците наричат условната граница между немските и френските кантони.

Директната демокрация е на само в Бундесхаус-а

Филип Шваб подкрепя проекта и се надява, че участниците в него един ден ще се занимават с политика. „Демокрацията присъства навсякъде, а не само зад стените на Бундесхаус-а”, – споделя той. Но било ли им е на учениците интересно? Какво ново са извлекли за себе си от този проект?

„За бъдеще в политиката още ми е рано да мисля, но в този проект през цялото време ми беше много интересно. Готвихме се почти половин година за него, избрахме си име – Социално-икономическа партия (SWP — Sozial-wirtschaftliche Partei), учехме се как да водим преговори с лобистите, как да контактуваме с другите партии. Аз, разбира се, и преди участието си знаех как възникват законопроектите и инициативите за референдуми, но не знаех всичко това в детайли. А сега знам”, - разказва Жан Мишел Карел.

Много неща е научил и Алън Йос – не само какво е федерализъм и директна демокрация. „Когато се провеждат референдуми, всичко като че ли е ясно: хората отиват да гласуват по този или онзи въпрос. Но не знаех, че процедурата на подготовка за референдум може да продължи две години и не знаех, че толкова прецизно я подготвят”, - казва той.

„Някои неща разбрах и лично за себе си: обичам да импровизирам, но сега ми е ясно, че има случаи, когато за изказването си трябва да се готвиш отрано и по-старателно. Не мисля да се захващам с политика в бъдеще. Все пак, някои теми и обсъждания са доста скучни”, - смее се 14-годишен юноша. „Но със сигурност ще ходя да гласувам на референдуми и избори” – със сериозен тон добавя той.

www.budd.bg

Швейцарците внесоха искане за референдум срещу Трансатлантическото търговско споразумение

Зелената партия на Швейцария е предоставила на правителството повече от 100 000 подписа, необходими да се проведе национално гласуване, касаещо вноса на храни.

През ноември партията е внесла 105 631 подписа на федералното канцлерство в Берн, в подкрепа на инициативата, настоявайки, че вносът на храни трябва да бъде социално справедлив и екологично отговорен.

"Това е единствената конкретна реакция на новото споразумение за свободна търговия със САЩ", заявяват от Зелената партия в изявление, отнасящо се до пакта, известен като Транс-тихоокеанско партньорство, който може да има сериозни последици за световната търговия и търговските преговори между Европейския съюз и Вашингтон.

През октомври, след пет години преговори, дванадесет тихоокеанските страни, включително Австралия, Канада, Япония, САЩ и Виетнам са подписали споразумението за търговия, известно като ТТИП. То обхваща около 40 процента от световната икономика, но все още среща трудности пред ратификация му в Конгреса на САЩ.

Поддръжниците казват, че то ще помогне на компаниите да разширят пазарите си сред азиатски потребители, които търсят високо качество и безопасни хранителни продукти.

В същото време, такава сделка се предвижда и между ЕС и САЩ, наречена Трансатлантическа търговия и инвестиционно партньорство или TТИП. Въпреки че Швейцария не е част от Европейския съюз, голяма част от храната, която жителите й консумират, идва от други европейски страни.

Швейцарските стандарти

Зелената партия на Швейцария, в сътрудничество с организации за подпомагане на развитието, заедно с потребители, както и с групи за правата на животните, заявява, че иска храните, внесени от други страни, да отговарят на същите стандарти, които са наложени на швейцарски фермери.

По-специално, поддръжниците на инициативата искат швейцарците да гласуват против вноса на храни, получени от монокултури, промишлено земеделие и от това, което те описват като либерално използване на химикали.

Според тях, евтиният внос от чужбина също е форма на нелоялна конкуренция, защото представлява пренебрегване на швейцарските разпоредби относно хуманното отношение към животните, опазването на биологичното разнообразие и на изискванията за минимални заплати.

Ставката на самозадоволяване с хранителни продукти на Швейцария е около 64%. Нетният коефициент на храните от самоиздръжка е 56%, след като е отчетен вносът на фуражи за животни.

През 2014 г. бяха стартирани две други инициативи, насочени към храненето и селското стопанство. Асоциацията на швейцарските земеделски производители подаде инициативата "Продоволствена сигурност", призовавайки властите към подобряване на предлагането на локално отглежданата храна чрез "устойчиви и диверсифицирани източници".

През септември движението на фермери пък започна инициатива, предназначена за повишаване на предлагането на "здравословна храна от разнообразна селскостопанска система", която покрива собствените си разходи и в съответствие със социалните и екологичните очакванията на хората.

Автор: Лидия Делирадева

Мосю Синдикална звезда, ние отдавна не пасем трева!

Гледахте ли Димитър Манолов от КТ "Подкрепа" по Нова тв тази сутрин? Манолов, очаквано, отключи кутията на Пандора, за да ни покаже тъмната страна и да пусне на свобода нещастията, сиреч съмненията.

Съжалявам, че ще разочаровам някои екзалтирани зрители и партийни подсказвачи,  но Димитър Манолов няма нищо общо с инициативата за Базов доход - нито е участвал в подписката, с която България се присъедини към европейската инициатива, при това на челна позиция, нито е анализирал откъде ще се финансира Базовият доход. Напротив, наричаше тази идея утопична.

Сега, когато видя, че други държави вече го правят и България няма как да бъде изключена, обърна плочата и запя на нов глас, но фалшиво. Фалшиво, защото говори с колебания и полуистини. Няма да коментирам по какви причини - всеки може сам да си отговори. Така подредено, словото му умишлено оставя съмнения у зрителя - не за неговата компетентност, а за идеята като цяло. Нима българинът заслужава? Ама, дали пък не е мързелив? Какъв е българинът? Трета категория? Осма?

Така се прави, когато искаш да съсипеш нещо още в зародиш, нещо, което ще изведе България от бедността.

Но има и още - Манолов обиди младите хора, като каза "Имаме цяло поколение, което не иска да работи". Да, Манолов, не иска да работи. Не иска да работи за жълтите стотинки, които му подават, колкото да може да оцелее, но не и да живее пълноценно. Не иска да работи за кефа и богатството на онези, които ограбиха родителите му, бабите и дядовците му. Младите хора не са слепци и не са глупаци. Те учат много, светът е в шепите им, интересуват се и говорят повече чужди езици от родителите си. Имат амбиции, мечти и стремежи. Не са грохнали от умора и безплодна борба.

Да, младите хора НЕ ЖЕЛАЯТ да бъхтят като нас, а искат трудът им да бъде оценен, както трябва. Затова емигрират, веднага след напускането на университетите. Емигрират заради такива като Вас, г-н Манолов, които ги обиждат, но в същото време през целия си живот заемат постове, без да правят нищичко, за да се промени България, да има работа и достойно заплащане.

Хайде, г-н Манолов, останете със здраве. И по всички телевизии да се пробвате, нито разбирате, нито Ви пука. Това го знам със сигурност. Надявам се искрено хората да не Ви слушат и да не Ви вярват.

И не забравяйте, мосю Синдикална звезда, че на дъното на кутията на Пандора винаги се крие надеждата. Надеждата е наша - на младите и старите, на работещите и безработните, на децата и на родителите - жива е. Казва се Български Съюз за Директна Демокрация.

www.budd.bg

Автор: Лидия Делирадева

Възможна ли е днес енергийната независимост? Да, разбира се!

Световните лидери прекараха голяма част от парижката среща на върха на изменението на климата в препирни над условията по сделката за „борба с глобалното затопляне“. Но, ако една малка нация като Уругвай е някакъв показател, преминаването ѝ към нисковъглероден начин на живот се оказва не толкова трудно, колкото изглежда.

The Guardian (Гардиън) съобщава, че възобновяемите източници сега захранват 95% от електроенергията в Уругвай. Страната разчита на смес от енергийни ресурси, включително вятърни турбини, слънчева енергия, водноелектрическа енергия, и биомаса. Взети заедно, възобновяемата енергия сега съставлява 55% от енергийния микс на Уругвай, далеч надминавайки средната стойност от 12% в световен мащаб, според Гардиън.

Постиженията на Уругвай са още по-впечатляващи, защото се случват в забележително кратък период от време. Неговото правителство одобрява всеобхватна 25-годишна енергийна политика за нова енергийна икономика през 2008 г. Нещо повече, страната е доказала, че преминаването към чиста енергия не трябва да довежда до по-високи цени за потребителите. Цените на електроенергията коригирани с инфлацията днес всъщност са по-ниски, отколкото са били преди, според отговарящия за държавната политика по изменението на климата, Рамон Мендез.

И така, каква е тайната на успеха на Уругвай? Мендез посочва няколко фактора.

Един от тях е силното партньорство между публичните и частни компании в Уругвай. Държавната Национална електрическа компания на Уругвай насърчава възобновяемата енергия чрез търгове със споразумения за изкупуване на енергията от частните фирми, според доклада за 2015 на междуправителствената организация Международна агенция за възобновяема енергия (IRENA).

Подкрепата на всички политически партии, един национален консенсус, е от решаващо значение за постигането на чиста енергийна политика на Уругвай на практика. Тя бе подкрепена от всички политически партии в Конгреса през 2010 г., според IRENA.

Мендез допълнително изтъква, че успехът на Уругвай се дължи на факта, че инвеститорите са открили, че чистата енергия е добър бизнес. Държавното електроразпределение на Уругвай предлага фиксирани цени на енергията в продължение на 20 години, които насърчават чуждестранните компании като германската вятърна енергийна фирма Enercon за изграждане на инсталации.

"Това, което съм научил е, че възобновяемите енергийни източници са само финансов бизнес", казва Мендес пред Гардиън. "Разходите за изграждане и поддръжка са ниски, така че стига да се даде на инвеститорите сигурна среда, възобновяемата енергия става много привлекателна."

http://qz.com/566773/uruguay-is-now-generating-95-of-its-electricity-from-renewable-energy/

#Енергийна_икономика

Да, новото е очарователно!

Присъединете се с декларация за членство сега: http://www.budd.bg/declaration/

След заблатяването Еврозоната замръзва

Чудесна новина за българските граждани. Ще имаме възможност да възстановим родната валута - Българския лев, заедно с парична реформа с отнемането на правото на частните банки да създават парите с проста счетоводна операция. На следващите избори за Народно събрание, със смяна на системата.

http://news.bnt.bg/bg/a/bez-razshirenie-na-evrozonata

‪#‎Българска_директна_демокрация‬ с ‪#‎Базов_доход‬ и‪#‎Енергийна_икономика‬

Да, новото е завладяващо!
Очакваме ви заедно на: http://www.budd.bg/declaration/

Базовият доход може да дойде в Европа по-скоро, отколкото си представяме

Няколко европейски държави се движат в приемането на системи за универсални основни доходи през следващите няколко години. Ако някоя от тях се приложи най-после можем да получим отговор на един от най-вълнуващите въпроси в областта на икономиката: дали Базовият доход е най-добрият начин да се сложи край на бедността и "социалната" държава в едни нови социални отношения:

През януари 2016 г., холандския град Утрехт ще направи експеримент, в който населението му ще бъде разпределено в различни групи, които получават различни равнища от благосъстоянието, включително и един под формата на безусловен базов доход. Плащанията ще варират от € 900, до € 1,300.http://qz.com/437088/utrecht-will-give-money-for-free-to-its-citizens-will-it-make-them-lazier/

По-късно през 2016 г. Швейцария ще проведе референдум за създаване на универсален базов доход (нейният парламент се противопоставя).
http://www.basicincome.org/news/2015/10/swiss-parliament-opposes-popular-initiative/

През 2017 г., Финландия ще приеме експериментална система, която плаща на всеки € 800 на месец. Прочетете повече за това тук:http://yle.fi/uutiset/kela_to_prepare_basic_income_proposal/8422295

Теорията зад системата за Базов доход е, че правителството до голяма степен премахва скъпата, сложна, бюрократична "социална" държава, в която плащания и преводи се базират на статус, лични обстоятелства, или квалификацията на кандидата. Тогава сумата от събраните в държавата средства просто се разпределя равномерно между цялото население, без бюрократичните и корумпиращи условия. Консерваторите харесват идеята, защото тя свива ролята на държавата и премахва микро намесата на правителството в живота на бедните. Левичарите също я одобряват, защото тя осигурява защитна жизнена мрежа за хората с по-ниски доходи и дава на работниците по-голям избор за това какви видове работа да приемат.

Излишно е да казваме, че Базовият доход има своите критици. Канада многократно е флиртувала с него, но никога не го прилага правилно. Ето критиката на Кевин Милиган, професор по икономика в UBC Vancouver School of Economics, http://www.theglobeandmail.com/report-on-business/rob-commentary/everyone-talks-about-basic-income-heres-why-they-dont-implement-it/article27723204/:

"Финландският пример е типичен за фискална глупост. Финландците предлагат месечен трансфер на € 800 на лице, което звучи хубаво, докато направите математиката и разберете, че това ще изисква удвояване на съществуващите данъци за финансиране на програмата. Този трансфер едва ще замени това, което финландците с ниски доходи вече получават в рамките на съществуващата система за социално подпомагане, така раздутата схема просто би дала голям чек на тези, които не се нуждаят от него и прави малко, за да помогне на тези, които страдат. Не само, че този план би бил невъобразимо скъп, но е трудно да се види дали би имало такава социална печалба, която ще започне да покрива разходите." (за България повечето изчисления се базират на развитие във вътрешното платежоспособно потребление, генерирано от Базовия доход и почти същата данъчна тежест).

Business Insider наскоро разбра какво е нивото на Базовия доход, което може да осигури Великобритания, ако всички социални плащания бяха просто заделени за всички, равномерно, без увеличение на данъци или разходи. Достига € 584 само за възрастните. Не е достатъчен, за да се оцелее, без да се работи. Но може би това е достатъчно, за да запази повечето хора от глад или бездомност. http://uk.businessinsider.com/universal-basic-income-scheme-for-the-uk-2015-12?_ga=1.4098096.1040784075.1451132525

Изненадващото е, че САЩ са могли да бъдат десетилетия напред от Европа по този въпрос, ако един експеримент по времето на бившия президент Ричард Никсън не се е объркал в края на '60-те. Администрацията на Никсън определила 8500 души в Ню Джърси, Денвър, Сиатъл, и на други места и заменила всички социални плащания с Базов доход, наречен "План за семейно подпомагане", между 1968 и 1978. http://nixonfoundation.org/nixontv.php?videoid=259

След това наблюдавали какво се случва с тях. Когато данните се върнали, било отчетено видимо увеличение в броя на разводите сред тези, които са получили плащанията. Така планът бил изоставен (свободата на избора не била отчетена като положителен ефект).
http://basicincome-europe.org/ubie/brief-history-basic-income-ideas/

За съжаление, по-късно се оказало, че данните за разводите са грешни и не е имало разлика между получателите на средства по плана с тези, които не са участвали в него. Кои са двамата министри, които отговаряли за тази програма? Доналд Ръмсфелд и Дик Чейни (двама видни американски партократи).

Можете да прочетете повече за пропуснатата възможност в едно отлично документално изследване на проф. Евелин Форже от Университета на Манитоба.
http://public.econ.duke.edu/~erw/197/forget-cea%20(2).pdf

http://www.businessinsider.de/adoption-of-basic-income-in-europe-2015-12?r=UK&IR=T

#Базов_доход

Да, новото е забележително!
Разкажете на човека до вас! Присъединете се сега: http://www.budd.bg/declaration/

 

 

 

Честно и открито управление? Да, в Италия. Скоро и у нас.

Колегите от Движение 5 Звезди, единствените, които увеличават своята популярност, се готвят за управлението на Италия така:

Изтегляне на войските от Афганистан.
Подкрепа на правото на самоопределение на гражданите.
Противопоставяне на Трансатлантическото споразумение между Европа и САЩ.
Назначаване на 15000 току-що завършили висше образование за подсилване на териториалните комисии работещи с бежанците.
Признаване на Държавата Палестина.
Увеличаване на средствата за службите по сигурността за заздравяване на държавата. 
Предоговаряне на ролята на страната в структурата на НАТО.
Забрана на продажбите на оръжие за страни, които директно или индиректно поддържат тероризма.
Използване на армията само за защита на собствената територия.
Приемане само на бежанците, които притежават такъв статус.
Отмяна на санкциите срещу Русия.
Изискване за сертификати Антимафия от сдруженията, работещи в центровете за бежанци.
Инвестиране на средствата, спестени от международните мисии, за сътрудничество и развитие.
Засилване на дипломатическите и икономически отношения с държавите от Боливарския съюз.
Създаване на алианс на Южноевропейските държави за излизане от Еврозоната.

Лудите отварят пътищата, по които мъдрите вървят….Честито Рождество и добре дошла съдбовна 2016-та година.

За нас, хората от БСДД, Новата година ще принадлежи на онези, които променят света и не приемат установеното положение.

‪#‎Българска_директна_демокрация‬ с ‪#‎Базов_доход‬ и‪#‎Енергийна_икономика‬

Очакваме ви, последвайте истинската промяна на системата:http://www.budd.bg/declaration/

 

THE RESCUE PLAN FOR THE EUROZONE AND EUROPEAN UNION!

This note has the aim to show that QE will fail to deliver benefits for ordinary people in the Eurozone, and argues that what is needed now is an alternative approach that puts new money directly into the real economy. It is based on the work of Frank van Lerven, researcher in Positivemoney.org

Since the 2008 global financial meltdown, the Eurozone has experienced a sovereign debt crisis, a double dip recession, and is now on the brink of deflation. To spur growth in the Eurozone’s flailing economies, it is necessary to stimulate aggregate demand by raising levels of spending. A fiscal stimulus however, seems extremely unlikely as Eurozone governments are primarily interested in running a budget surplus and applying austerity measures. Weak global demand suggests that an export-led recovery is not an option. Consequently, the responsibility for boosting aggregate demand and higher levels of spending has fallen to the European Central Bank (ECB).

To date the ECB’s attempts to stimulate spending and aggregate demand have had limited success. The ECB has therefore chosen to replicate the Quantitative Easing (QE) policies used by Japan, the UK and the US. Between March 2015 and September 2016, the ECB will create €1.1 trillion of new central bank money and use this to purchase government bonds (and other asset-backed securities and covered bonds) from the financial markets. The ECB hopes that this process will result in higher spending, higher inflation, and a return to economic growth. But the channels through which QE works are weak and uncertain. Proponents of this policy have resorted to arguing that, although the effects of QE are unclear, the economy would surely be worse without it. The policy also has several undesirable side effects, such as increasing inequality and encouraging dangerous speculative bubbles in financial markets.

Even if QE is considered to be an effective policy, the conditions that justified the policy in the US and UK don’t apply in the Eurozone. In the US and UK, bond yields were high when QE was implemented; in the Eurozone, bond yields were already extremely low. In the US and UK, banks were initially short of central bank reserves (as the fear in the market had caused the interbank market to freeze). In the Eurozone, banks were already flooded with central bank reserves as a result of the ECB’s earlier schemes to provide liquidity to the banking sector.

More importantly, the ECB’s QE program is intended to boost spending by incentivizing the banking sector to increase lending and enticing households and businesses to borrow more. The success of the QE program depends upon the private sector taking on more debt. But the banking sector is reluctant to expand its volume of lending, as it is presently preoccupied with repairing its balance sheet. More significantly, bank lending is demand constrained: weak growth, low economic confidence, meagre potential for business expansion, and substantially high levels of unemployment mean that the private sector is more concerned with paying down existing loans than taking out new ones. It is highly unlikely that there will be a substantial increase in the level of private-sector borrowing, so this approach to generating a recovery in the Eurozone would almost certainly be ineffective.

If the Eurozone needs an economic stimulus to boost employment, output and a return to growth, then QE is the wrong tool to use. We can argue for an alternative approach to a Eurozone stimulus, in which the ECB still creates new money, but injects this money into the real economy rather than the financial markets. The various proposals for this form of monetary financing (where the state proactively creates money) have been referred to as QE for People, Overt Monetary Financing (OMF), Green QE, Helicopter Money, Strategic QE, and Sovereign Money Creation.

We welcome the wide range of proposals for using monetary financing to boost aggregate demand in the real economy. However, due to space and time constraints, we focus on the two broad recommendations for how the ECB could distribute newly created money into the real economy.

In the first proposal, the ECB would transfer newly created money to the Eurozone national governments. These governments would then use the newly created funds to increase their spending. This additional spending could, for example, be focused on ‘green’ infrastructure projects.

In the second proposal, the newly created money could be distributed equally between every citizen of the Eurozone. This type of “citizen’s dividend” would put additional purchasing power directly into people’s pockets.

In both proposals, monetary financing offers a number of added benefits when compared to conventional QE. Most importantly, it would boost aggregate demand without relying on households and businesses to borrow more, and therefore would not cause a rise in already-high private sector debt. It would therefore compensate for the reduction in total spending caused by private sector deleveraging. Indeed, monetary financing aimed directly at the real economy increases the net financial assets held by the private sector, while the additional spending boosts private sector income and reduces the private sector’s debt-to-income ratio. These two effects increase financial stability.

In simple terms, QE works by flooding financial markets with billions of euros and hoping that some of it ‘trickles down’ to the real economy. In contrast, the form of monetary financing proposed here is a tool that would grant policymakers greater macro-economic control over the real economy; and would also ensure that the benefits of central bank money creation are more evenly distributed. Similarly, unlike QE, monetary financing for the real economy avoids the risk of creating destabilizing asset bubbles, and thus makes the recovery more sustainable in the long run.

Monetary financing for the real economy can be expected to be many times more effective than QE in boosting demand and output. For the Eurozone, statistical analysis of income and consumption patterns suggests that €100 billion of newly created money distributed to citizens would lead to an increase in GDP of around €232 billion. Using IMF fiscal multipliers, our empirical analysis further suggests that using the money to fund a €100 billion increase in public investment would reduce unemployment by approximately one million, and could be between 2.5 to 12 times more effective at stimulating GDP than current QE.

Of course, these figures are estimates and not certain predictions. But it is clear that if the ECB wishes to boost employment and meet its inflation target, then it would be better off using the ECB’s powers to create money to either finance public expenditure or distribute new money directly to citizens. Replicating the UK and US’s approach of inflating financial markets and hoping that this increased financial wealth would ‘trickle down’ into the real economy is likely to be just as ineffective in boosting output and employment, and meeting inflation targets, as it was in the UK and US.

JOIN NOW!

www.positivemoney.org

www.qe4people.eu

www.budd.bg

https://www.facebook.com/chistipari


Да демократизираме демокрацията

от Игнасио Рамоне

В РАМКИТЕ на икономическата глобализация демократичната система се сблъсква с един парадокс – гражданите престават да се интересуват от политиката, както показва броят на негласувалите. От друга страна, същите тези граждани искат да контролират по-добре действията на държавата и да участват в проектите, които ги засягат пряко. Как да се съгласуват двете тенденции?

За първи път на планетата съществуват толкова демократични системи и демократични редувания на правителства. Преди 40 години, по време на прехода в Испания, имаше около 30 демократични държави. Днес според ООН те са 85, макар и в различна степен на консолидация. Т.е. демократичната система на управление има най-висока легитимност в глобализирания свят. Никога обаче не сме били толкова недоволни от демокрацията. Признаците на това недоволство стават все по-явни. Броят на негласувалите се увеличава непрекъснато. Според анкета на „Галъп интернейшънал“, проведена в 60 „демократични страни“, само един на десет души смята, че „правителството се подчинява на волята на народа“.

В много демократични страни се забелязва възраждане или възникване на партии с антипарламентарна традиция, главно популистки и крайно десни. Страни с неоспорима демократична традиция, като Швейцария, Дания, Финландия, днес се управляват от партии на крайната десница (или с тяхна подкрепа), които поставят под въпрос легитимността на днешната демокрацията. Също така много обикновени граждани, ударени безмилостно от кризата, не приемат подчинението на демократичната система на новата финансова и медийна мегавласт. С други думи, начинът, по който функционира днес демокрацията, се отрича. Изчезва доверието в политиците и партиите. Представителната демокрация изглежда неспособна да отговори на новите политически реалности. Голяма част от населението вече не се задоволява с това да гласува през определен брой години, а иска да участва в решенията.

При това положение става все по-трудно да се провеждат реформи или да се взимат политически решения с по-широк обхват. Интересите на могъщи лобита и групи, медийните кампании и също така защитата на легитимни права на определени слоеве от населението затрудняват промените. Политиката вече не смее да се докосне до някои теми, и ако го прави, трябва понякога да преодолява силна съпротива или да отстъпи.

Мнозинството от гражданите са убедени, че демокрацията е най-добрата форма на управление. От друга страна обаче, същото това мнозинство няма доверие на политиците и партиите. Да си припомним какво казваше големият писател Жозе Сарамаго: „Вярно е, че можем да гласуваме. Вярно е, че можем чрез тази частичка суверенитет, който ни дават като граждани, да изберем, обикновено чрез някоя партия, наши представители в парламента. Вярно е също, че тези представители и разните политически комбинации, наложени от необходимостта да има парламентарно мнозинство, позволяват винаги да се състави едно правителство. Всичко това е вярно, но е вярно също, че възможността за демократични действия започва и свършва с това. Избирателите могат да свалят едно правителство, което не им харесва, и да го заменят с друго, но гласовете им никога не са имали, нямат и няма да имат някакъв видим ефект върху истинските сили, които управляват света, страната и самите тях. Говоря очевидно за нарастващата икономическа власт на многонационалните компании, които въобще не се интересуват от общото благо, към което по принцип се стреми демокрацията“.

Накратко, изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните: 1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. 2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“. 3. Липсата на солидна демократична култура. 4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди. 5. Затрудненото общуване между партиите и гражданското общество. 6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова. 7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н. 8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата. 9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – имигранти, хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н. 10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.

В много страни макроикономическото развитие не означава, че животът на хората със скромни доходи се подобрява, а това създава социално недоволство. Съществуват обезпокоителни данни. Според изследване, проведено от Програмата на ООН за развитие (ПРООН), 45% от латиноамериканците предпочитат да живеят в диктатура, която им гарантира работа и достатъчно средства за нормален живот, отколкото в една демокрация, която не ги извежда от мизерията...

Това означава, че голяма част от предизвикателствата произхождат от бедността и неравенството. Така навлизаме в ядрото на модерната демократическа мисъл. Жан-Жак Русо казваше в „Общественият договор“, че „социалната държава е за предпочитане, когато всички притежават по нещо и никой няма прекалено много“.

От друга страна, в рамките на неолибералната глобализация държавата губи регулиращата си функция спрямо пазара, който от своя страна вече не е национален. Многонационалните компании и финансовите пазари не се нуждаят вече от държавата като опора. Характерно е днес отстъплението на държавата. Ерата на националните държави и най-вече ерата на демократичната държава достигна върха си с появата на политически реалности от рода на масовите партии, масовата култура и колективното убеждение, че хората престават да бъдат поданици, на които се заповядва, а се превръщат в граждани, които трябва да бъдат убедени.

Днес националната държава отстъпва част от властта си на наднационални институции, като Европейския съюз например, и също така на местни инстанции, като автономните области в Испания. Така е, защото глобализацията и децентрализацията настъпват в световен мащаб като два успоредни процеса. Глобализацията се връща към най-слабо изразената демокрация, тъй като все по-малко стават важните решения, вземани от националните държави. „Действително съществуващата демокрация“ претърпява по този начин серия превъплъщения, които я поставят много далеч от трите основополагащи модела: британската парламентарна реформа от 1689 г., Американската революция от 1776 г. и Френската революция от 1789 г. Избирателите престават да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и се превръщат в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. В тази културна панорама упражняването на представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.

Така се получава една двойна трансформация. От една страна, глобализацията намалява тежестта на националната Държава и значението на демократичния политически живот. От друга, културната трансформация, която води към една „видео-телевизионна политика“, прояжда връзките между гражданите и обществения живот.

Можем да кажем, че се намираме в ситуация, в която изковаваните в продължение на два века инструменти на демокрацията вече не са ефикасни. И макар да изглежда, че демокрацията е победила в световен мащаб, по-скоро наблюдаваме залеза на успехите ѝ, защото преобладава ясно изразено изключване на по-голямата част от населението от процеса на взимане на решения по държавните дела. Така общото съгласие, консенсусът, се свежда до „кастата“, до някои малцинства, които не са представителни за многообразието на интересите в едно общество.

Стигна се до необходимостта от „пряка демокрация“ и гражданско участие в публичните дела. Те могат да се разглеждат като двете лица на демокрацията с участието на народа („демокрация на участието“). Нейната главна изява е „гражданското участие“, индивидуално и колективно, в процеса на взимане на решенията и контрола над обществените дела.

Гражданското общество и някои социални движения виждат в партиите основната причина за неприязънта към демокрацията. Това обаче е безплодно разискване. Няма демокрация без партии, злините вътре в партиите са донякъде същите, които вредят и на други обществени сектори. Партиите обаче трябва да приемат, че сами по себе си не са достатъчни, за да се реализира демокрацията. Те следва да възстановят своята легитимност чрез прозрачност и вътрешна демокрация. Да приемат, че хората вече не се задоволяват с това да пускат по една бюлетина на всеки 4-5 години. И не са съгласни ролята им в публичните дискусии да се свежда единствено до гласуването.

Конституциите на Венецуела от 1999 г., на Еквадор от 2008 г. и на Боливия от 2009 г. са сред най-прогресивните в света по този въпрос. Те говорят за демокрация с участието на народа, а не за представителна демокрация. Защото възнамеряват да демократизират демокрацията. Общо взето, има съгласие, че представителната демокрация трябва да се запази, но ясно се вижда необходимостта да се засилят в нея механизмите на народното участието, за да се преодолее разривът между политиката и гражданите.

Да припомним, че механизмите на пряката демокрация, като народната законодателна инициатива и допитването до народа чрез референдум или плебисцит, не подкопават представителната демокрация. Доказва го фактът, че тези механизми съществуват, например, в Швейцария, Италия, САЩ и все по-често в Европейския съюз. Само във Венецуела съществува процедура, при която чрез национално допитване може да се отнеме мандатът дори на президента на републиката. Венецуела е единствената страна в света, в която се проведе референдум за отнемане на президентския мандат, и вотът беше спечелен от Уго Чавес. На местно ниво – за регионални и общински органи, тази процедура съществува и в други латиноамерикански страни, като Аржентина, Колумбия, Еквадор, Боливия, Перу и т.н. И накрая трябва да е ясно, че нашите демокрации се нуждаят от нов социален и конституционен договор, за да бъде изградена една не само изборна, а гражданска демокрация, в която да няма отхвърлени от обществото хора. Моделът на представителната демокрация не се справя освен това и с актуални проблеми като околната среда, опасностите за биологичното многообразие, затоплянето на климата, безработицата, застаряването на населението в Европа, масовото шпиониране, миграциите и бедността в света.

Дори ако допуснем, че демокрацията продължава да бъде моделът, който най-добре стимулира разискванията и диалога като средства за решаване на социалните конфликти, трябва все пак да подчертаем, че представителната система не позволява реално и ефикасно участие на гражданите. Явно е, че в дългосрочна перспектива защитата на общите блага е възможна само заедно със социалните и гражданските движения, а не против тях. Затова именно трябва спешно да се демократизира демокрацията.

LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание 
- Превод Венко Кънев

http://bg.mondediplo.com/article1452.html

Коя система бихте избрали?

В паричната система днес частните банки създават почти всички пари, когато раздават заеми и взимат лихва от тях. В новата парична система, която вече е предложена за обсъждане, парите се създават от прозрачен обществен орган или институция и се инвестират без дълг. Всички новосъздадени пари се използват за финансиране на публични разходи, за намаляване на данъците и дори за директно разпределение между гражданите.

http://www.positivemoney.org/our-proposals/

Времето за промяна дойде!

www.budd.bg