Идеи

Ключът за щастието е участието

Демокрацията в Америка е в криза, видно и от текущата надпревара в изборите за президент. Но според Бенджамин Радклиф и Грегъри Шъфелд има и лъч надежда, който идва с отварянето на възможността за инициативи и референдуми.

Днес 24 американски щата позволяват на гражданите им да гласуват директно по въпроси на политиката. Тази година повече от 42 инициативи вече са одобрени за гласуване в 18 щата. Гласоподавателите в Калифорния ще решават различни въпроси, включително дали да се забранят найлоновите торбички, избирателите ще одобряват щатските разходи по-големи от 2 милиарда долара, ще гласуват относно подобряване на финансирането на училищата, както и за бъдещето на двуезичното образование.

Хората от Колорадо ще гласуват относно смяната на настоящите им медицински застрахователни програми с индивидуални системи за плащане, а в Масачузетс ще обмислят легализиране на марихуаната.

Бащите-основатели на САЩ биха били противоречиви относно толкова много директна демокрация. Въпреки че страната е основана на разбирането, че хората са по-щастливи, когато те имат думата в правителството, основателите не са оптимисти за способността на хората да управляват себе си твърде директно. Джеймс Мадисън - "бащата" на Конституцията – твърди, че "гласът на обществеността, изразен от представителите на народа, ще бъде по-полезен за общественото благо, отколкото ако е постановен от самите хора".

Контрол на богатите и корпорациите

До края на деветнадесети век средните американци се чувстваха изключени от представителната система, която в очите им се превърна в плутокрация. Също както и днес, американците виждаха правителство, контролирано от богатите и корпорациите. През Популистката ера гражданите поискаха правителството да бъде по-отзивчиво към техните нужди. Повечето реформи по това време са разширения на директната демокрация. Примерите включват популярния избор на сенатори, системата за подбор на партийни кандидати, както и избирателни права за жените.

Южна Дакота прие система на "инициатива, референдум, отзоваване" през 1898 г. Орегон и Калифорния бързо я последваха, а системата беше приета в още десетина щата в рамките на 10 години.

Това беше бавен процес до днес. Относително наскоро, Мисисипи позволи на гражданите да проявяват инициатива от 1992 г. Това прави общо 24 щата, плюс окръг Колумбия, които сега признават някаква форма на директна демокрация.

Въпреки това, много от тях посочват проблеми с директната демокрация под формата на избирателни инициативи. Максуел Стърнс от Университета в Мериленд, например, пише, че законодателната власт е по-добра, защото инициативите са инструменти на специални интереси или на малцинства. В края на краищата, инициативите са гласувани от непредставително множество от населението, заключава той.

Други, като Ричард Елис от университета Willamette, твърдят, че процесът на събиране на подписи, който отнема доста време, навежда към нечисти финансови интереси. Някои предполагат, че това би увредило директната демокрация в Калифорния, където автори на професионални петиции и платени събирачи на подписи доминират в процеса. Финансово обезпечените се радват на предимство заради паричните ресурси, с които обикновените хора не разполагат, за да провеждат медийни кампании в подкрепа на своите тесни интереси.

Как да се поправи счупената система?

За да се премахне този проблем, трябва да бъде въведена забрана да се плаща на хората за подписи, която забрана е предложена в много щати, но все още не е облечена в законов вид. Въпреки това, тъй като калифорнийците обичат директната демокрация по принцип, те наскоро промениха процеса, давайки възможност за преглед и редакция, както и изискаха задължителна прозрачност на финансирането и произхода на инициативите.

Накрая, някои казват, че инициативите могат да бъдат объркващи за избирателите, като двете последни предложенията от Охайо, отнасящи се до марихуаната, където едното гласувано предложение по същество отменени  другото. По подобен начин, Инициатива 42 в Мисисипи изисква да се маркира бюлетината на две места при положителен вот и само на едно при отрицателен, в резултат на което много от положителните са станали невалидни.

Въпреки тези недостатъци, нашето изследване показва, че директната демокрация може да ни накара да се чувстваме щастливи по два начина. Един от тях е чрез своя психологически ефект върху избирателите, карайки ги да чувстват, че имат пряко въздействие върху резултатите от политиката. Това важи, дори ако те не харесват дадено предложение и гласуват против него. Вторият е, че тя наистина може да произведе политики, по-съвместими с човешкото благосъстояние.

Маршрути към щастието

Психологическите предимствата на директната демокрация са очевидни. Като позволява на хората буквално да бъдат правителството, точно както в древна Атина, те развиват по-високи нива на политическа ефикасност. Накратко, те чувстват, че имат някакъв контрол над живота си. Директната демокрация може да даде на хората политически капитал, защото тя предлага средствата, чрез които гражданите могат да поставят своите въпроси върху бюлетината за гласуване, като им дава възможност както да определят дневния ред, така и да гласуват за резултата. Ние смятаме, че е важно днес да се даде тази възможност на Америка, където доверието в правителството намалява. Като цяло, понастоящем само 19% от американците смятат, че правителството работи за всички граждани. Същият малък процент вярват, че правителството може да направи онова, което е правилно. А бедните и работническата класа са още по-отчуждени.

Тези доказателства идват от изследвания на достатъчно големи групи от американското общество, за да се позволи сравнение между отделните щати. Конкретно, ние използвахме изследването на комуникационната агенция DDB-Needham - Advertising’s Lifestyle Studies. Започвайки от 1975 г., това проучване годишно обхваща голям брой американци, изследвайки тенденциите, поведението, очакванията и мненията им. Изследването се прави сред широка обществена маса, за да може директно да се проучи въздействието на инициативите върху удовлетворението на хората, въпреки влиянието на множество други регионални и индивидуални фактори. Статистическите доказателства са ясни.

Висока удовлетвореност от повече участие

Удовлетворението от живота е измеримо по-високо в щатите, които позволяват на гражданите да вземат решения чрез референдуми и инициативи, отколкото в тези, които не го правят. Това важи дори при влиянието на голям набор от други фактори, включително доходи, образование, раса, възраст, пол, статус в заетостта, лично здраве, семейно положение, ходене на църква.

Ние открихме, че с течение на времето удовлетвореността на хората се увеличава при използване на гражданските инициативи. С други думи, колкото по-често държавата използва инициативи за създаване на настоящите си политики, толкова по-щастливи са хората. Въпреки, че е трудно да се определи количественото увеличаване на щастието, поради сложността на статистическите модели, можем да кажем, че да живееш в щат, който позволява инициативи, се отразява върху чувството за щастие, така както половите белези, но има по-малко влияние, отколкото брака или заетостта, например. Щатите, които използват инициативата като инструмент, са склонни да провеждат политики, подпомагащи защитата на гражданското благоденствие, здраве и сигурност, както и на всичко, допринасящо за по-голямо щастие.

Това може би се дължи на факта, че самите граждани използват процеса на инициативата за прилагане на закони, които пряко им помагат. Или може да е, защото законодателите са по-внимателни към гражданското благосъстояние в щатите, които използват механизмите за инициативи, референдуми и отзоваване. Така или иначе, нетното въздействие върху удовлетвореността, както и върху благосъстоянието, е положително.

Може би по-важното е, че чрез проучването се установи, че хората с ниски и средни доходи се възползват най-много от инициативите. Казано по-просто, щастието на богатите и силните в щата се увеличава по-малко (или дори намалява леко), съотнесено към тласъка нагоре в щастието, което обикновените граждани получават. С други думи, най-голямото увеличение има при онези, които са най-малко щастливи, а също така ефективно се намалява  "неравенството на удовлетворението" между богатите и бедните.

Автори:

Benjamin Radcliff is Professor of Political Science, University of Notre Dame. Michael Krassa Chair, Human Dimensions of Environmental Systems and Professor Emeritus of Political Science, University of Illinois at Urbana-Champaign. This piece was originally published at the conversation.

http://people2power.info/input/direct-democracy-key-to-happiness-in-america/

Времето за по-щастлив живот дойде!

www.budd.bg

2000 W на човек на час - енергия за ефикасно използване

Възможно ли е да съкратим наполовина потребяването на енергия и при това да не се отказваме от обичайния си комфорт? Оказва се, че е възможно. В Швейцария вече се създават първите селища от градски тип, които напълно отговарят на така нареченото „2000-ватово общество“*, което мнозина възприемат като перспективен формат, позволяващ на човечеството да премине към използването на екологично чисти технологии за добив на енергия и освен това да започне реално да пести енергийните ресурси, с които разполага.

В покрайнините на град Берн, но в удобна близост до железопътната линия и автомагистралата, се строи нов жилищен квартал с името «Stöckacker Süd». Сам по себе си този този строителен проект не е нищо особено, в последните години подобни квартали масово се строят почти навсякъде в страната. Основата на квартала представляват три жилищни блока с височина от по 5-6 етажа, с непрекъсната линия от балкони откъм фасадата. Въвеждането на обекта в експлоатация се предвижда за 2017 г., след което градът ще се сдобие с още 146 нови жилища.

В Берн, както и в прилежащите му райони наоколо, според различни оценки, живеят около 300 хиляди души, така че 146 нови жилища за местния пазар на недвижими имоти ще бъдат доста забележимо допълнение. Но най-важното не се състои в това, тъй като в Берн, за разлика от Цюрих, да не говорим за Женева, ситуацията с пазара на имоти е добра. Историческото, можем да го наречем, значение на новия жилищен квартал се състои в това, че в Берн той ще представлява първия район, който отговаря изцяло на критериите на така нареченото „2000-ватово общество“. Най-вероятно в бъдеще тези критерии по отношение на жилищното строителство ще се превърнат в световен стандарт.

За какво става дума в случая и какво е необичайното тук? На първо място, при строежа на сградите строителите използват най-модерни технологии. Така например, за приготвянето на бетоновата смес се използва цимент, произведен от преработени отпадъци (т.нар. строителен боклук). На второ място, сградите имат почти идеална термоизолация, така че загубите на топлина в жилищата да бъдат минимални, в съответствие с въведения наскоро в Швейцария енергиен стандарт «Minergie-P-Eco». Сградите, получаващи такъв сертификат, още сега се отличават с много нисък разход на енергия, с използване на съвременни системи за пречистване и циркулация на въздуха, както и с използването на материали с естествено нисък радиационен фон.

Това гарантира повишаване нивото на комфорт за обитателите. Но, естествено, всичко има своята цена. Затова бъдещите жители на район «Stöckacker Süd» трябва да приемат, че на човек се полагат не повече от 60 кв.м. жилищна площ, че в подземните гаражи ще има само по 27 паркоместа, от които под наем ще се дават само 15. И като цяло, при сключване на договорите за наем в този квартал, приоритет за собствениците ще бъде да отдават жилищата на хора, които не са зависими или не ползват лични автомобили.

От друга страна, район «Stöckacker Süd» има амбицията да стане пионер в Берн в развитието на така наречената «устойчива мобилност». Сградите ще са разположени в непосредствена близост до спирки на обществения транспорт, който в Швейцария е бърз, удобен и комфортен. Към сградите са предвидени и 510 места за паркиране на велосипеди – според броя на стаите във всяка отделна сграда.

«Когато представяхме нашия проект, мнозина казваха, че няма да можем да намерим наематели и купувачи. Но само няколко месеца след старта на продажбата, интересът към жилища в този квартал надхвърли многократно предлагането», с удовлетворение споделя Ренато Бомио – директор на отдел «Недвижими имоти» в община Берн и предприемач в този проект.

Магическата граница от 2000 вата

«Stöckacker Süd» се явява един от деветте строителни обекта в Швейцария, които се реализират по стандарта на «2000-ватовия град», разработен от учени от Висшата техническа школа в Цюрих (ETH Zurich), с подкрепата на Федералното ведомство на енергетиката в Швейцария (Bundesamt für Energie) и на фонда «Trägerverein Energiestadt», издаващ сертификатите за съответствие.

В основата на концепцията на «2000-ватовия град» лежи идеята, че устойчивото използване и справедливото разпределение на глобалните енергийни ресурси е възможно, само в случай че потреблението на енергия на глава от населението не надхвърля показателя от 2000 вата на час, което на практика би съответствало на средните за Швейцария нива отпреди половин век.

Според цюрихските изследователи, без да се понижава обичайното ниво на комфорт, тази цел може да бъде постигната преди всичко благодарение на иновативните технически решения и прилагането на истински мерки за повишаване на енергийната ефективност.

Днес Швейцария е все още далеч от тази цел. Към настоящия момент само 2% от населението на страната живее с разход на енергия под 2000 вата/ч. Средният показател на енергопотребление в страната на човек сега е около 5000 вата/ч. Това е значително по-малко, отколкото в САЩ, където потреблението на глава от населението надхвърля 10 000 вата, но пък е доста повече от средните нива в страните от Африка (500 вата на час на човек).

Тоест, видно е, че ако промишлено развитите страни в бъдеще ще са принудени да вземат мерки за ограничаване потреблението на енергия, то при развиващите се има определени запаси за растеж на потреблението.

Остава само въпросът: откъде пък идва цифрата 2000 вата? Ако вярваме на учените от Цюрих, именно такъв размер на енергопотребление осигурява балансирано и комфортно живеене, а превишаването на тази граница не води до кой знае каква промяна в стандарта на живот.

Идеята на 2000-ватовото общество печели все повече привърженици и на международно ниво. Що се отнася до Швейцария, то в последните години този модел постепенно се превръща в ориентир и става отправна точка както за органите на федералната власт, така и за почти всички кантони. Към днешна дата повече от 100 швейцарски общини са включили този модел под една или друга форма в свои стратегии и планове в областта на прехода към устойчиво развитие в енергетиката, а в някои градове като Цюрих, Цуг и Аарау, този модел е получил одобрение от населението под формата на резултати от проведени референдуми.

Предимства за инвеститорите

Както се оказва, такъв тип проекти за развитие могат да са доста привлекателни и за частните инвеститори. Най-малкото защото всички девет жилищни комплекса, претендиращи за получаване на сертификата за съответствие с «2000-ватовото общество», се реализират на основата именно на публично-частното партньорство. Възниква въпросът, с какво такива «етикети» са привлекателни за инвеститорите?

«Един от факторите за това е перспективата за улесняване получаването на всички необходими за строителството разрешителни и други, изискуеми от държавата документи. Освен това, такива проекти срещат много по-малка съпротива от страна на местните жители и в случай, че такъв проект бъде подложен на референдум, то е почти сигурно, че ще срещне подкрепата на хората», подчертава Хенрих Гугерли – длъжностно лице от Федералната служба за енергетика, отговарящ за надзора на проектите, свързани с «2000-ватовите селища».

На същото мнение е и Масимо Гулиелмети - директор на департамента по недвижими имоти и капитално строителство в швейцарския национален железопътен концерн SBB.

Понастоящем този концерн изгражда, недалеч от централната гара в Люцерн, жилищен комплекс «Village Rösslimatt». По думите на Гулиелмети «от гледна точка на маркетинга сертификатът за съответствие с критериите на «2000-ватовото общество» се оказва доста полезен, както за рекламата на проекта в града, а така също и за привличане на състоятелни клиенти, в чието съзнание този сертификат означава признак и доказателство за престиж и високо качество на живот.

Впрочем, всеки проект по различен начин подхожда към достигането на това качество.

За разлика от бернския жилищен комплекс «Stöckacker Süd», който ще бъде оборудван със собствени слънчеви батерии и термопомпи, енергоснабдяването в квартал «Village Rösslimatt» ще се осъществява по тръби на разположената недалеч топлоелектроцентрала, която използва топлинната енергия на водите на Фирвалдщетското езеро. Инвеститорите от швейцарския национален железопътен концерн SBB не се ограничават само с този проект обаче.

През следващите 20 години, в самия център на Люцерн, на площ от 4 хектара, те планират да изградят истински «град в града» - с жилища, офиси, магазини, ресторанти и хотели. Изначално тук се планират малко паркоместа, но пък и жителите няма да зависят от личните си автомобили, тъй като жилищата ще са в непосредствена близост до централната гара в Люцерн и до спирките на градския транспорт. В съседство ще се разположи и офис на компания, предлагаща автомобили под наем, с възможност за поминутно или почасово наемане за кратки вътрешноградски дестинации.

Нов стил на живот

В крайна сметка, перспективите за успешна реализация на идеята «2000-ватово общество» ще зависят от това доколко позитивно ще ги възприемат гражданите и доколко ще са готови да променят своя обичаен начин на живот. «Идеята не е да накараме всички да се превърнат в архитектурни вегани и изцяло да прекроят навиците си по новите стандарти. За нас е много по-важно да стимулираме хората активно да разсъждават относно възможните пътища за понижаване на енергопотреблението: например, чрез използване на домакинска техника с по-висок клас на енергийна ефективност», казва Ренато Бомио. «Индивидуалното поведение на всеки човек не може да бъде фиксирано в договор. На хората може да се влияе само чрез косвени стимули – например, чрез предоставяне на стимули за ползване на обществен транспорт. Разбираемо е, че да се реализира концепцията «2000-ватово общество» е невъзможно, ако постоянно пилеем енергията, оставяме телевизора да работи денонощно или вземаме душ по шест пъти на ден. От друга страна, да изискваме от хората да бъдат светци също не можем», - завършва Хенрих Гугерли.

*«Общество 2000 вата»

През декември 2015 г. 195 държави, взели участие в «21-вата Конференция  на Страните от рамковата конвенция на ООН за измененията на климата», съгласуваха текст от ново всеобхватно и юридически задължително съглашение относно климата за периода след 2020 година.

Централно място в този документ заема идеята за внимателното, иновативно и екологически неутрално използване на енергийните ресурси, с оглед необходимостта от преминаване на икономиката на Земята към устойчиво развитие. По този начин глобалното затопляне трябва да се ограничи до максимум 2 градуса по Целзий в сравнение с прединдустриалната епоха.

Достигането на тази цел би било възможно, само при условие, че се намали количеството изхвърлен в атмосферата СО2 до 1 тон годишно на глава от населението. Както показват сметките на учените от Висшата техническа школа в Цюрих (ETH Zürich), този показател е еквивалентен на нивото на потребление на първична енергия в час и на човек в обем от 2000 Вата или 17 хиляди кВт. Часа електроенергия годишно на човек или 1 700 литра нефт годишно на човек. В днешно време средно човек потребява 2 500 Вата енергия/час.

http://www.swissinfo.ch/eng/energy-efficiency_2000-watt-society--when-the-future-becomes-a-reality/41958718

 Времето за нова #Енергийна_икономика дойде!

www.budd.bg

 

Десет добри причини за Парична реформа

Как настоящата парична система влияе върху икономиката и обществото и защо не оправдава очакванията? Ще обобщим проблемните аспекти на сегашната ни парична система в десет точки. Всяка една от тези точки представлява добра причина за провеждането на парична реформа.

1. Парите се създават като дълг.

Днес парите са продукт на създаването на дълг, когато търговските банки заемат от централни банки и правителства, когато производителите или потребителите заемат от търговските банки. По този начин, снабдяването на икономиката с пари може да се поддържа само, ако частните или публичните икономически участници са изпаднали в задлъжнялост. Икономическият растеж изисква пропорционално увеличение на паричното предлагане с цел да се избегне дефлация, която би парализирала бизнеса, обаче количественото увеличаване на парите включва и едновременно увеличаване на дълга. По този начин, икономическите субекти могат да се окажат в опасно положение на прекомерна задлъжнялост и несъстоятелност. Не е необходимо да се споменава, че прекомерната задлъжнялост води до сериозни проблеми за обществото и гражданите в лицето на една истинска дългова криза. Всичко започна като дългова криза на частните собственици в САЩ, като след това вече се трансформира в дългова криза на търговски банки и застрахователни компании, преди да бъде погълната от национални хазни и така се превърна в криза с държавния дълг. Намаляването на националните разходи (остерити), изискващо изплащането на държавния дълг, често води до социално напрежение и това е крайно несправедливо, защото представлява бреме за гражданите, които не печелят в еднаква степен от създаването на тази задлъжнялост.

2. Паричното предлагане се намира под частен контрол.

Само малка част от парите, циркулиращи в публичното пространство, е създадена от централните банки. Централните банки издават банкноти и монети, които в повечето държави представляват само от 3% до 15% от паричното предлагане. Останалото се създава от търговските банки в електронна форма, като пари по сметка, когато се предоставят кредити на клиенти или се закупуват ценни книжа и стоки. В действителност, всички пари, независимо дали са в брой или по сметка, се въвеждат в обращение от търговските банки. И така, търговските банки де факто контролират паричното предлагане. Преди всичко търговските банки носят кредитния риск за заемите, които отпускат, което трябва да ги стимулира внимателно да проучват кредитоспособността на своите клиенти. Въпреки това, търговските банки решават на кои клиенти се отпускат заеми и кои инвестиции се осъществяват в съответствие с техния интерес за повишаване на собствените си печалби. Дали една инвестиция е социално желателна или не, това не е решаващият критерий за търговските банки. По този начин, инвестициите, които обслужват общото благо, обаче не са достатъчно печеливши, не се подкрепят от банковата система и трябва да бъдат финансирани от държавните разходи, които зависят от данъчните приходи и създаването на публичен дълг. Вместо да финансират дългосрочни инвестиции в интерес на обществото като цяло, търговските банки с тяхната кредитната дейност подкрепят краткосрочни финансови спекулации, като по този начин през последните две десетилетия са създали гигантско световно "казино" извън всякакъв обществен контрол.

3. Банковите депозити не са сигурни.

Банковите депозити се отнасят до парите по сметка, които за разлика от парите в брой не представляват законно платежно средство, въпреки че се борави с тях, като че ли са такова. Парите по сметка са един заместител на парите, само едно обещание от страна на банката да изплати съответната сума пари в законно платежно средство при поискване от страна на клиента. В настоящата частично резервирана банкова система, обикновено само една много малка част от парите по сметките е подкрепена от законни платежни средства. Само няколко процента от банковите депозити са в парични средства и резерви в централната банка. Поради тази причина, банките са зависими от доверието на своите клиенти. В случай на масово теглене на депозити, когато твърде много клиенти искат пари в брой по едно и също време, банката ще свърши парите в брой, като такъв недостиг на ликвидност може да доведе до внезапен фалит. Следователно, за да се избегне загубата на банковите депозити са били създадени системи за застраховане на депозитите. В случай на верижни реакции и мащабен фалит, което се случи през 2008 г., обаче, могат да бъдат необходими мерки за държавно спасяване на търговските банки, като в крайна сметка кредитор от последна инстанция ще е централната банка.

4. Паричното предлагане засилва цикличните колебания.

Търговските банки отпускат заеми чрез издаване на електронни пари, за да увеличат лихвени си приходи. Колкото повече пари издават, толкова са по-високи печалбите им - докато длъжниците са в състояние да плащат. Във времена на икономически растеж, банките най-охотно предоставят заеми, така че да се възползват от бума, а в периоди на икономически спад те ограничават отпускането на кредити с цел намаляване на рисковете от тях. Ето как търговските банки предизвикват свръхпредлагане на пари при икономически растеж и недостиг на пари в рецесия, като по този начин засилват икономическите цикли, както и колебанията на финансовите пазари, и създават балони на активи в сферата на недвижимите имоти и суровините. Такива балони могат да нанесат сериозни щети на обществото и на самата банкова система, когато се спукат. Отново, банковата криза от 2008 г., задействана от ипотечните заеми, след спукването на американския балон на недвижими имоти, е най-показателен пример.

5. Паричното предлагане стимулира инфлацията

Освен процикличния си характер в краткосрочен план, в дългосрочен план „създаването” на пари от търговските банки предизвиква свръхпредлагане на пари, което води до инфлация на потребителските цени, както и до инфлация в цените на активите. Свръхпредлагането на пари се получава, ако увеличението на количеството пари в обращение надхвърля ръста на производството на стоки и услуги. Дългосрочното свръхпредлагане на пари е резултат не само от традиционното предоставяне на кредити на правителства, корпорации и частни лица, но също така и от финансирани за сметката на кредити финансови спекулации на хедж фондове и инвестиционни банки. Поради инфлацията, потребителите обикновено се сблъскват с годишно намаляване на покупателната способност, което означава, че те трябва да увеличат номиналните си доходи, за да поддържат своето ниво на потребление. Тъй като способността да получат обезщетение при загуба на покупателна способност чрез увеличаване на номиналният доход варира между индивидите, инфлацията причинява преразпределение на покупателната способност в ущърб на онези лица, които не са в състояние ефективно да защитят собствените си интереси.

6. Привилегията да се „създават” пари субсидира банковия сектор.

Тъй като парите представляват задължение, те носят лихви. Ето защо лихвите трябва да се платят върху всички пари в обращение и на практика никой не може да избегне плащането на лихви. Лихвата се изплаща основно от клиенти, които вземат заеми от търговски банки, като по този начин се гарантира паричният ресурс. Второ, всеки, който плаща данъци и купува стоки и услуги, допринася за плащането на лихви на самия кредитополучател, тъй като данъците следва отчасти да се повишат с цел финансиране на лихвените плащания по държавния дълг. Освен това, компаниите и частните лица, предоставящи стоки и услуги, трябва да включват разходите за заемите си в цените на своите продукти. По този начин, използвайки парите, обществото плаща огромна субсидия на търговските банки, макар банките и да прехвърлят част от тази субсидия на своите клиенти във вид на лихвени плащания по депозитите. Лихвата представлява субсидия на банките, защото с парите издавани по сметка се борави като със законно платежно средство. Величината на субсидиите, които обществото плаща на банките, се отразява в непропорционално високите заплати и премии на банкерите, както и в несъразмерно развития банков сектор.

7. Парите като задължение допринасят за затруднен растеж.

Парите, създадени като задължение, носят лихви и по този начин двойно затрудняват растежа на паричната система и реалната икономика. Когато клиентите погасяват кредитите си към търговските банки, банките отписват върнатата сума пари и обема на парите в обращение съответно намалява. Въпреки това, на длъжниците им трябват повече пари, отколкото са взели назаем, защото също така трябва да плащат лихви по кредитите си. Дори ако длъжниците заменят старите си заеми с нови, те се нуждаят от допълнителен доход за лихвените плащания и затова трябва да получават печалби. Като цяло бизнесът не може да бъде печеливш, освен ако количеството пари не се увеличава непрекъснато. Това води до динамика на растежа, който е основна характеристика на нашата икономическа система. Увеличаването на обема пари, които носят доходност, затруднява растежа на паричната маса в реалната икономика, а растежът на реалната икономика едновременно оказва анти-дефлационен натиск върху увеличаването на паричното предлагане. Като следствие от този двойствен натиск върху растежа, икономиката представлява един вид схема на Понци, тъй като тя не може да работи правилно, без да расте и следователно многократно изпада в кризи. Освен това, растежът на реалната икономика, която до голяма степен се повлиява от паричната система, включва прекомерна експлоатация на природните ресурси и представлява пречка за едно устойчиво развитие. Така финансовата задлъжнялост води до екологична задлъжнялост към природата, която обеднява човечеството. Сегашната ни парична система просто не е съвместима с един свят с ограничени ресурси.

8. Лихвите, начислявани върху новосъздадени пари, стимулират концентрацията на богатството в ръцете на няколко човека.

Лихвите обикновено се разглеждат като такса за кредитиране при използване на чужди пари. Не само клиентите, които заемат пари от банките, но и банките, които държат депозитите на клиентите си, плащат лихви. Когато търговските банки „създават” пари чрез предоставяне на заеми, те кредитират сметките на клиентите си и по този начин увеличават общата сума на банковите депозити. Тъй като парите по сметките обикновено носят лихви, банките използват част от лихвените си приходи за лихвените плащания на титулярите на сметките. Сега, банковите депозити и кредити са неравномерно разпределени сред клиентите. Някои от тях имат основно заеми, по които плащат лихви, а други имат депозити, които им носят лихви. Тъй като общо взето по-бедните хора имат повече кредити отколкото депозити, а по-богатите хора имат повече депозити от заеми, лихвените плащания най-общо представляват трансфер на пари от по-бедните към по-богатите хора, особено на някои от супер-богатите. По този начин, лихвите, начислявани върху „новосъздадени” пари, стимулират концентрацията на богатството в ръцете на няколко човека. Тази концентрация на богатството до голяма степен облагодетелства търговските банки, които едновременно извършват инвестиции и също така печелят от сумата, която е резултат от значителната разлика между получените и изплащаните лихви. Освен това, редовно се добавя лихва на първоначалната инвестиция и по този начин тя сама носи лихва, като се превръща в сложна лихва и поражда експоненциален растеж на паричните активи. Въпреки това, стойността на паричните активи не нараства от само себе си, тъй като по същество те не са продуктивни. Лихвите, увеличаващи стойността на паричните активи, могат да бъдат генерирани само чрез човешки труд; а човешкият труд постоянно се намира под паричен натиск за увеличаване на продуктивността си и намаляване на разходите си, така че да отговаря на изискванията на експоненциално (променливо) растящата сложна лихва. Следователно лихвите, начислявани върху „новосъздадени” пари са един вид трансфер на стойност, която облагодетелства капиталовите инвестиции в ущърб на трудовите доходи.

9. Паричната система е нестабилна.

Налице е едно ясно емпирично доказателство, което показва, че паричната система страда от структурна нестабилност, произтичаща от механизмите, описани по-горе. Финансовата криза, която започна през 2008 г. и все още продължава, ако не и влошава, не е уникално явление. През последните десетилетия е имало множество кризи, свързани с паричната система, при това по целия свят. Между 1970 и 2010 г. официално са били регистрирани общо 425 финансови кризи, засягащи страните-членки на Международния валутен фонд: 145 банкови кризи, 208 валутни кризи и 72 кризи с държавния дълг. Множеството финансови кризи и техният заразен ефект върху различни национални икономики ясно демонстрират своят структурно-системен характер. Настоящата парична система неминуемо предизвиква кризи в областта на финансите и съответно в реалната икономика.

10. Паричната система нарушава етичните ценности.

Етичната ценност е нещо, което се смята за стойностно от обща гледна точка след внимателно обмисляне. Етичните ценности въплъщават най-рационалните и най-важните ценности на обществото. Следователно, обществото не е организирано по добър начин, ако стойността на парите се намира в неразривен конфликт с неговите етични ценности, както и ако тези етични ценности са постоянно потиснати поради стойността на парите. Тъй като паричната система до голяма степен оформя икономиката, а икономиката като цяло формира обществото, фактът че етичните ценности не допринасят за рентабилността на капитала систематично е пренебрегван от днешната политика. По този начин, действащата ни парична система нарушава нашите етични ценности, такива като стабилност, справедливост и устойчивост - ценности, които са от съществено значение за добруването на обществото. A парична система, която нарушава тези ценности е доста неразумна и следва да бъде сменена възможно най-скоро.

Автор: Марк Йооб

Превод: Александра Арбекова

http://positivemoney.org/2013/07/10-good-reasons-for-monetary-reform/#_ftn1

Имате въпроси за директната демокрация? Отговорите са тук.

Директната демокрация е двустранен процес: от една страна отношение на държавата към нейните граждани и от друга – отговорност на гражданите към изграждането и функционирането на тяхната държава.

Този процес включва в себе си натрупването и разпространяването на експертни знания, а също така разработването на конкретни инструменти за намиране на най-добрите демократични решения, почиващи на основополагащия принцип на политическа справедливост.

Гражданите имат пълното право да участват и да се намесват в решенията, които ги засягат пряко. Привържениците на директната демокрация се увеличават в световен мащаб, тъй като на хората вече не им е достатъчно веднъж на четири години да отидат на избори и търсят възможности за по-активно участие в политическия живот.

Защо в България гражданите се чувстват безсилни да влияят на властовите решения?

Според изследователите на директната демокрация съществуват няколко форми на непосредствено участие на гражданите в процеса на приемане на политически решения. На първо място това е гражданската активност на местно ниво, която представлява участие на гражданите в обединения и съюзи, създадени с цел повишаване стандарта и качеството на живот в конкретна община. На второ място е гражданското участие – активно или пасивно – в изборите за парламент, кметове и общински съветници. На трето място е участието на гражданите в социални движения с някаква кауза. И на четвърто, но най-важно място, стои така нареченото гражданско «съучастие» в текущите управленски процеси, когато гражданите, заедно с държавния апарат, търсят решения на конкретни актуални проблеми.

Теоретично погледнато, с изключение на последната форма, в България съществуват първите три. Защо обаче, при действието им, нашето общество страда от липса на справедливост, от чувство за безпомощност, водещо до гняв и чести протести? Защо в последните 26 години живеем от протест до протест и същевременно нищо не се променя? Това е така, защото първите три форми са само част от цялостния процес на директната демокрация, следствие от нейното прилагане първо на държавно ниво, допълнителни инструменти за обществено влияние. Всички сме свидетели, че в България развиват дейност най-ралични неправителствени организации. Успехът на дейността им, независимо с каква кауза е свързана тя, рано или късно опира до вземането на управленски решения. Именно тогава се къса връзката между общество и държава, тъй като решението в крайна сметка се намира в ръцете на депутати и кметове, които обаче действат под влияние на различни лобита или за по-лесно «награждават» гражданите с гробно мълчание. От друга страна, вследствие на тези уродливи взаимотношения граждани – власт, в България се развиха немалко организации, които под маската на правозащитници, всъщност изпълняват поръчки на властта, узурпират протести, започнали с чиста кауза, прехранват се от грантове, което ги поставя в зависимост от чужди интереси.

Изборите за местна и държавна власт, които са също част от директната демокрация, в България се превърнаха във фарс, в грозен пазарлък за субсидии и евросредства, в разпределяне между участниците в изборите на цели региони от страната на принципа «Аз ти давам Симитли, ти ми дай Тутракан». В този порнографски спектакъл влиза и умишленото държане в бедност и зависимост на цели етноси, така че хората от тези етноси, докарани до просешка тояга и духовно оскотяване, да бъдат лесно манипулирани, купени и, което е крайната форма на политическия цинизъм, противопоставени на българския етнос с бездействието на държавата спрямо битовата престъпност (която е следствие от чувството за безисходност), спрямо незаконните постройки и с аргумента, че нищо не може да се направи, защото като хора те имат права, което от своя страна насажда у нас усещането и убеждението, че едни остават безправни за сметка на други. Перфектен сценарий на политическите играчи за запазване на властта и статуквото чрез разделение и насаждане на омраза.

Кои са причините европейските народи да се обединяват все повече около идеята за директна демокрация?

Изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните:

1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни.

2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“.

3. Липсата на солидна демократична култура.

4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди.

5. Затрудненото или пълната липса на общуване между партиите и гражданското общество.

6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова.

7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н.

8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата.

9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н.

10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.

Има ли смисъл да се провеждат референдуми в България при сега действащата система?

Избирателите в България отдавна са престанали да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и са се превърнали в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. Представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.

По тези причини с директната демокрация трябва да се започне от върха на държавата, а след това да се прилагат и допълнителните инструменти за гражданско влияние. За да се случи това обаче трябва да се смени системата – рязко и завинаги – да се премине от представителна демокрация към директна, което може да стане само чрез осигуряване на мнозинство в парламента на политическа организация като Български Съюз за Директна Демокрация (БСДД), чиито основни принципи почиват именно на широкото и свободно участие на гражданите във властта.

Преди 26 години никой не ни каза, че има и друг вид демокрация, освен представителната. Демокрацията ни беше наложена като форма на свобода, а за времето на целия ни уродлив преход, ние се убедихме, че тази свобода е преоценена и фалшива.

Партокрацията в България се опитва да поддържа заблудата, че прави референдуми и иска да се чуе гласа на народа. Нищо подобно обаче не се случва, нали? Един умишлено създаден ялов закон провали референдума за електронното гласуване, проведен паралелно с местните избори. Народният вот беше изпратен за „разглеждане” в парламента и представителите „великодушно“ се произнесоха в тон с една известна песен: „Електронно гласуване ще има някога, но не сега…“. Нашите мнения вече нямат никакво значение. Според закона не се събраха толкова гласове на референдума, колкото и на последните парламентарни избори и по тази причина всичко е в ръцете на онези с опорните точки. Неуважаемите. Отново. Да не говорим, че още в зародиш този референдум беше осакатен с орязването на две от точките, залегнали в първоначалния му вариант.

Какъв е изводът от ограниченията в българския закон? Елементарно – поради умишленото въвеждане на тези ограничения (чл. 23, ал. 1,2,3), за да не се допусне прекалено влияние на гражданския глас в държавната и местната власти, не се стимулира гласуването. Помислете, какво би било, ако гражданите знаеха, че няма законови ограничения за приемане на техния вот. Дали не биха били много по-активни в гласуването, в случай че гласът им ще бъде приет за окончателно решение, без допълнителни обструкции? Дали при липса на тези ограничения не биха приели въпроса на референдума като своя лична отговорност? Именно по този начин – с премахването на изискването за брой гласували, отговарящ на участвалите в последните избори за парламент, ще се стимулира и гражданската активност при гласуването – хората ще знаят, че няма връщане назад, ако не са дали гласа си.

По същите причини има основание за сериозни съмнения, че референдумът на Слави Трифонов ще бъде провален и няма да доведе до промяна, тъй като се провежда по правилата на представителната демокрация. Цялата тази „игра на референдуми“ в последните години има една единствена цел – да отврати хората от референдумите и да им покаже, че няма смисъл от провеждането им. Изключително хитър и добре обмислен ход.

Как тогава?

В швейцарския модел, например, вотът на гражданите е окончателен и не зависи по никакъв начин от броя гласували на последните парламентарни избори.

Нещо повече, общините там провеждат референдуми относно инвестициите, които възнамеряват да направят. Ето един пресен пример от лятото на 2015 г.: в кантон Берн, община Муртен (община с общо 900 жители) общината организира референдум. Предварително изпраща на всички граждани информационни материали, че ще има допитване дали с парите на данъкоплатците да закупи къмпинга край езерото, който е обявен за продажба от частен собственик.

Изпраща материалите и след това насрочва дата за обществено обсъждане и гласуване. Всичко става на живо и всеки изказва мнение и задава въпроси, а не като тук - безплодни обсъждания на хартия и след това пак решението се взема от общините, а не от гражданите.

Хората в Муртен са дали своя глас и общината е закупила този прекрасен къмпинг, с условието нищо да не променя, а да го запази такъв, какъвто хората го обичат.

Да сте чули българска община да пита гражданите как да инвестира парите им?

Също така, през 2016 г.,както и през 2017 г. предстоят два нови референдума в Швейцария на национално ниво – това лято референдум за въвеждането на базов доход, а за 2017 г. са събрани и внесени 105 хиляди подписа, за да се попита народът иска ли да бъде проведена парична реформа, а именно – да се отнеме правото на частните банки да правят пари от въздуха, без да се трудят и да произвеждат нещо полезно.

Ако тези референдуми срещнат подкрепата на повече от 50% от гласувалите, Швейцария ще предизвика истинска финансова революция.

Тук е мястото да добавим и задължението на държавата, разписано в швейцарската конституция, да се допитва до гражданите относно членството в международни организации и съюзи, например. А нас някой попита ли ни дали искаме да станем част от Европейския съюз? Утре дали ще ни попитат искаме ли да въведем еврото?

И не на последно място, както и за да подчертаем още веднъж как българските депутати се подиграват с правото на гражданите на глас, чрез въвеждане в закона на невъзможни за изпълнение изисквания като събирането на 400 000 подписа (бяха 500 хил.) за провеждането на национален референдум, ще цитирам дял от швейцарската конституция: Дял четвърти: Народ и кантони, Глава 2: Инициатива и референдум, Член 138:

100 000 души с право на глас могат да предложат пълно преразглеждане на федералната конституция в рамките на 18 месеца от официалното публикуване на съответната инициатива

и според Член 139: Народна инициатива за частично преразглеждане на федералната конституция

100 000 души с право на глас могат да поискат частично преразглеждане на конституцията в рамките на 18 месеца от официалното публикуване на съответната инициатива под формата на изработен проект.

Всичко това – при едно и също население в Швейцария и България – около 7 милиона души.

Какво бихме могли да направим при системата на директната демокрация, ако решенията в парламента не отговарят на нашите желания и нарушават правата ни?

Така наречените инициативи са възможността гражданите да предложат конституционна или законодателна промяна. Инициаторите разполагат с 18 месеца, за да съберат 100 хиляди подписа. Ако успеят да го направят, държавата е длъжна да организира референдум. За инициативите на кантонално и общинско равнище, естествено, се изискват по-малко подписи – пропорционално на броя на населението.

Друга разновидност референдуми дава на гражданите силата да оспорят всяко, вече взето, решение на парламента или другите органи на властта. Като за това вече се изискват по-малко подписи – само 50 хиляди на национално равнище или пропорционално на броя на населението на местно ниво, събрани в рамките на 100 дни след публикуването на оспорваното решение. Този вид референдум е нещо като вето, което, ако не ги отмени, най-малкото може да отложи влизането в сила на властовите решения, поради което се оприличава на спирачка, натисната от избирателите. Пример е референдумът от май 2014 г., с който е отменено взетото преди това от парламента решение за закупуване на нови бойни самолети за швейцарската армия. Ако у нас системата бъде сменена с директна демокрация, отдавна щеше да бъде решен проблемът с чл. 417 от ГПК, например, който ощетява хиляди граждани и нарушава правото им на участие в справедлив съдебен процес, както и дава огромни привилегии на банките за сметка на обикновените хора.

Какви са ползите от директната демокрация за младите хора?

Професорът по политология от университета в Цюрих Даниел Бокслер споделя, че системата за пряко въздействие на гражданите означава много по-силен контрол върху политиците. Подложени на изпитания не само веднъж на 4 години (както в България, например), а по няколко пъти годишно, те са принудени да бъдат постоянно нащрек, да бъдат много по-прозрачни и предпазливи в действията си. Затова да правиш политика в Швейцария е изключително сложно.

На фона на българския политически цинизъм е съвсем нормално като граждани да престанем да се интересуваме от политика, както показва броят на негласувалите, а също и превърнатото в национална мантра изречение „Няма държава!“. От друга страна, ние искаме да контролираме  действията на държавата и да участваме в проектите, които ни засягат пряко. И с право. Защото НИЕ сме държавата и трябва да направим така, че животът ни да зависи от нашите решения. Както по-горе вече споменахме, това може да стане не с протести и редуване на едни и същи омаскарени субекти в пазвата на представителната демокрация, а със смяна на системата с директна демокрация. Система, която да създаде традиции, предаващи се от поколение на поколение. В Швейцария, където традициите играят много важна роля, подрастващото поколение има възможност, още преди завършване на училище, да научи чрез собствен опит какво именно е директната демокрация, как работи тя, както и да опознае другите политически механизми в страната.

През 2015 година, в сградата на Федералния дворец или Бундесхаус-а, както наричат работното място на правителството и парламента в Швейцария, пристигнаха участници в уникален образователен проект „Всички училища – в Берн!” («Die Schulen nach Bern»), в рамките на който ученици от различни кантони на Конфедерацията получават възможност да дойдат в политическата столица на Швейцария и един ден да бъдат истински депутати – да се изказват от трибуната, да дискутират, да отстояват своята гледна точка.

Участниците в проекта бяха приветствани от Филип Шваб (Philippe Schwab) – генерален секретар на федералния парламент. Своето обръщение към младите депутати той започна с думите на Уинстън Чърчил за това, че демокрацията е политическа система за всички и се създава от всички заедно и от всеки поотделно. „Същото е и с директната демокрация в Швейцария“ – казва Шваб. „Това не е някаква даденост, паднала при нас от небето. Това е важно и много ценно завоевание, което изисква ежедневна грижа и внимание, и колкото повече хората участват в демократичните процеси, толкова по-добре е за цялото общество.”

Вече 20 години в Швейцария (и княжество Лихтенщайн) съществува Междурегионалното обединение на така наречените „Младежки парламенти“, общо 63 в цялата страна (с 1500 членове), които представляват не само начин младите хора да добият политическа култура, но и се явяват на практика място за подготовка на политически кадри. На 18 декември 2015 г., на проведените парламентарни избори в Швейцария, именно възпитаничка на такъв младежки парламент (Лиза Мазоне от Женева) става най-младата депутатка в страната, само на 27 години. Тя представлява женевската организация на „Зелените“ и е една от първите организаторки на младежките парламенти, като е направила началните си стъпки в такъв парламент в своята родна община Версуа.

Младежките парламенти осигуряват на младите хора, проявяващи интерес към политиката, реална възможност да изучат на практика как работят швейцарските политически структури и институции. Освен това, бидейки членове на такъв парламент, младежите и девойките имат възможност да участват в решаването на истински, реално съществуващи проблеми, актуални за дадена община или кантон, казва Маурус Блументал, който вече три години е изпълнителен директор на Междурегионалното обединение на младежките парламенти.

В своята знаменита реч «В нашите ръце», произнесена през 1958 г. по случай десетата годишнина от създаването на Всеобщата декларация за правата на човека, Елеонора Рузвелт посочва, че основите на гражданските права се полагат в света на «отделния човек», на всеки индивид, и че огромно значение в този смисъл има «средата, в която той живее; училището, университетът…» Тоест, «истинският гражданин», според нея, е цел и смисъл на всяко възпитание.

Как директната демокрация възпитава в отговорност? Защо при нея и най-ниско образованите хора могат да вземат решения? Защо при директната демокрация по-малко се укриват данъци?

Съгласни сме, че традициите в директната демокрация възпитават всяко следващо поколение в отговорност и политическа култура. Но не можем да се съгласи с твърдението на някои отегчени и с право отвратени от политиката в България индивиди, че директна демокрация може да има там, но не и у нас, само защото Швейцария е богата държава. Нашето мнение е напълно противоположно – Швейцария е богата и независима, именно заради съществуването на директната демокрация, а не вследствие на нея.

Нейният пример доказва, че дори най-обикновените и ниско образовани граждани могат да вземат правилни политически решения, при условие че имат достатъчно количество информация и време, за да анализират тази информация. Информационните кампании, предшестващи всеки референдум, са изключително важна, основна част от демократичния процес. Всеки, имащ право на глас гражданин на Швейцария, получава по пощата достатъчно количество информационни материали преди провеждането на даден референдум, за да може да се запознае с темата, да обмисли участието си или отказа си да участва в допитването.

Именно вследствие на работещите принципи на директната демокрация, хората в Швейцария не само пускат бюлетина по пощата или в урната, но и се учат на отговорност. Така например, в кантоните, които се открояват с висока гражданска активност на референдумите и изборите, проблемът с укриването или неплащането на данъци е най-слабо изразен. Причината за тази обратна зависимост е именно доверието. Гражданите виждат и усещат, че властта се съобразява с тяхното мнение, взема предвид техните интереси, че имат възможност да вземат директно участие в политическия и обществен живот, а оттам идва и мотивацията им да бъдат коректни данъкоплатци.

Защо само гражданската активност не е достатъчна, за да реализира властта желанията на хората?

Този въпрос има един единствен простичък и логичен отговор под формата на контравъпрос. Някои граждани споделят, че вследствие на техни усилия и преговори с местната власт са постигнали това, че предложенията им са били приети. При това, по причина, че кметът, както те се изразяват, е „готин” и се е вслушал в гласа на хората от общината. И тук, съвсем естествено, идва и отговорът под формата на контравъпрос: Ами ако кметът не беше „готин” и не беше обърнал никакво внимание на гражданските искания, какви са възможностите ни да наложим гражданската си воля? С протести? С блокади на пътища? Или ще чакаме да му изтече мандатът и да дойде следващият подобен? Не, разбира се. Както и по-горе посочихме, директната демокрация е инструментът за решаване на проблемите – от самите граждани и в полза на гражданите.

Разбира се, директната демокрация сама по себе си не е панацея за всички проблеми в едно общество. Затова платформата на Български Съюз за Директна Демокрация включва и други мерки, като въвеждането на Базов доход, например, т.е. грижа и инвестиция на държавата за развитието на всеки български гражданин и слагане край на покъртителната бедност и демографската катастрофа, в която се намираме.

Какви са проблемите при вече работещите модели на директна демокрация?

Участието на гражданите чрез законодателни инициативи в изграждането на държавата също има своите проблеми.  

Да вземем за пример референдума от 9 февруари 2014 г., който предизвика истински политически земетръс в Швейцария. Болшинството от гласувалите приеха предложението на консервативната Швейцарска народна партия (SVP/UDC) в конституцията да се въведе чл. 121а, според който Конфедерацията получава право самостоятелно, без оглед на други действащи в тази сфера законови актове, да регулира трудовата миграция от страните на Европейския съюз. Трябва да напомня, че принципът на свободно придвижване на хора и капитали между Швейцария и Евросъюза, е залегнал в цял комплекс от съглашения между Берн и Брюксел, и те могат да действат само всички заедно, което означава, че чрез тази гражданска инициатива и резултата на референдума се нарушава свободата на придвижване, както и стават недействителни всички останали договори от «втория пакет» на тези съглашения. Което може да се отрази сериозно на икономическите интереси на Швейцария.

Тук е мястото на депутатите и експертите по право в парламента да приложат народната воля по такъв начин, че да не нарушат международното и държавното право, но също и да се съобразят с резултатите от референдума. По мнението на Астрид Епине  - професор по международно, европейско и частно право и преподавател в Университета в град Фрибург,  решението от референдума — това не е в чист вид волята на народа, но действителен законодателен акт. Следователно, да се реализира трябва не «волята», а законодателното изражение на тази воля в лицето на същия член 121а. Което е и най-сложната част от системата на директната демокрация – да се облече в закон решението на хората, но така, че да не нарушава съществуващото законодателство или изконни човешки права. От друга страна, това са и рисковете на директната демокрация – да се приемат от народа решения, които могат да нарушат в бъдеще интересите на същия този народ. Именно затова е изключително важно нивото на информираност на гражданите. Но решението накрая е изцяло в техни ръце, затова казваме, че директната демокрация е не само право, но и огромна отговорност.

В тази посока са интересни разсъжденията на Алън Грифел – професор по конституционо и административно право от Цюрихския университет. Той припомня, че народната законодателна инициатива може да бъде формулирана и в по-гъвкав формат или иначе казано като «общо предложение» («allgemeine Anregung»). Според него тази форма е неизвестна или по-точно е забравената «перла» в арсенала от инструменти на директната демокрация, която може да бъде използвана именно на федерално ниво. Грифел е изчислил, че от всички 300 законодателни инициативи в историята на Швейцария, от 1891 г. насам или откакто инициативата съществува като институт, само 11 са били оформени като «общо предложение», а от тях само 3 стигат до референдум. Всички останали са били пуснати във формат на «разработен проект» («ausformulierter Entwurf»), т.е. готов член от конституцията. Според професор Грифел, ако в Швейцария, в рамките на всекидневната политическа практика има възможност да излезе на преден план именно форматът на «общото предложение», то тогава могат да се избегнат много проблеми при реализацията на резултатите от даден референдум, т.е. такива одобрени законопроекти не биха били «неприкосновени» членове и алинеи на конституцията и по тях биха могли да работят юристи, приспособявайки ги към действащото право.

И в заключение отправяме въпроси към читателите, на които те сами да отговорят:

Трябва ли да имаме право на глас само веднъж на 4 години, което също е опорочено, тъй като депутатите вече се самоизбират чрез манипулации и фалшификация на изборите или желаем реално да участваме в построяването на държавата и живота ни?

Какво ни пречи – комплексът, че сме непълноценни интелектуално и морално или страхът, че ще носим отговорност за собствените си решения?

Лидия Делирадева - БСДД

 

 

 

 

 

Бърни Сандърс - водач на народната енергия

При демократите, Бърни Сандърс - човекът, за когото никой нищо не знаеше и започна почти от нулата, с директната подкрепа и участието на гражданите отвя в Ню Хемпшир представителя на корпорациите Хилари Клинтън. Предварителните избори там са част от продължителната кампания за нов Президент на САЩ, който ще бъде избран през есента на тази година.

Да, новото е удивително!
Времето дойде!
www.budd.bg

Защо и конкурсът за главен архитект на София няма да промени нищо?

В края на миналата година г-н Петър Диков, главният архитект на София подаде оставка. Тя бе дълго чакана, както от професионалните среди, така и от гражданите. Мотивите за оставката на г-н Диков бяха лични. Според думите му, десетте години на поста е нормално да го доведат до омръзване на всички. Правилно, това "омръзване" можеше пък да доведе до истинска промяна в София - лицето на европейска България. Доведе ли? Не. За години напред.

Споменът на гражданите за него ще бъде като за спорна личност. Спорна предимно с начина на взимане и предлагане на решенията, свързани с развитието на града. Недолюбван и критикуван от професионалното съсловие. Оставящ след себе си много незавършени проекти, не особено претенциозни, направо безлични реализации на знакови градски пространства, много провалени  конкурси и хаос в приоритетите на общия устройствен план.

На 27 януари 2016 г. Столична община обяви конкурс за нов главен архитект на града. (http://www.sofia.bg/Glaven-arhitekt-Sofia_Obyava.asp). Актът на местния парламент бе дълго очакван, но за жалост няма да доведе до търсената ПРОМЯНА. Защо? Защото подмяната на едно лице с друго няма да доведе до реформи. Защото системата ще продължава да си работи по стария начин. Ще минимизира, на практика напълно ще изключва участието на гражданите и професионалните организации в дейностите по определянето на приоритетите за развитието на града. Всичко отново ще е съсредоточено в една личност, зад която ще стои зоркият поглед на кмета, респективно на партията-кърмилница, раздаваща евтините "работни" места.

Кратката историческа справка за позицията „главен архитект” в обществата показва развитието на длъжността от авторитарна към демократична. В монархическите системи архитектът е изпълнявал волята на своя сюзерен (владетел на васалите), с дадената му власт „от бога”. 

При последвалата съвременна представителна демокрацията главният архитект изпълнява нарежданията на своя началник – кмета, издигнат от някоя партия, избран от хората. Главният архитект разполага със значителна професионална самостоятелност, но действията му не може да се отклоняват от приоритетите в кметската платформа за управлението на града. Отделно, моделът наложен от представителната демокрация в България не задължава представителите да се вслушват в мненията на гражданите. Така предпоставен главният архитект е в правото си да налага свои решения като единственото им съобразяване е с партийните "стратегически" планове. У нас това е извратена работа при положение, че знаем как се подготвят и "избират" представителите, включително и кмета.

В днешно време все повече граждански и професионални организации желаят  ДА БЪДАТ ЧУТИ.  Хората искат да бъде осъществена ПРОМЯНА в управлението, в облика на града и във взимането на решения за развитието му. Поради тази причина  конкурсът  за главен аритект на София трябваше да е предшестван от АДМИНИСТРАТИВНА РЕФОРМА, предполагаща по-голямо участие на граждани и външни специалисти във взимането на решения.

Такава реформа, разбира се, е нежелана от представителния ни политически елит, тъй като би осуетила възможностите им за лобиране. Логично конкурсът за главен архитект на София не бе предшестван нито от административна, нито от нормативна реформа. Новият чиновник – главен архитект ще се предполага да е послушен и да направлява строителните и урбанистичните процеси в посоки, удобни на партийните лобита, на скритите бизнесинтереси и на корпоративните договорки.

Истинската промяна в тази посока може да се случи единствено при налагане принципите на директната демокрация. Остава онзи, който бъде избран сред 15-те кандидати за поста сам да се пребори за въвеждането им. Гражданите със сигурност ще го подкрепят, ако реши да го направи.

Време е за промяна!

Време е за директна демокрация и в държавата, и в общините!

Време е позицията на главен архитект да има за свой началник гражданите - НАРОДЪТ-СУВЕРЕН!

арх. Георги Цапков - координатор БСДД

Позиция по въпроса за Безусловния базов доход у нас

Камен Попов задава своите въпроси за Базовия доход на Лидия Делирадева - съпредседател на Български Съюз за Директна Демокрация и на Тони Баждаров - активист и предприемач.

Новата система със справедливо споделяне на благата, създадени благодарение на правовия ред в държавата идва!

Да, новото е забележително!
Присъединете се сега: http://www.budd.bg/declaration/

Европа се освободи от фракинга

"Мариана Христова:
Честито на Европа! Горките шистоваци smile emoticon Последните им надежди излитат през комина. Обръщам се назад и съм горда, че бяхме от първите и че съм била част от "пиянството на един народ" smile emoticon Гордея се с това, че привлякохме вниманието на Европа върху проблема, че накарахме хората да четат, а истината е, че човек прогледне ли веднъж няма кой и как да му затвори очите повече. За толкова години изчетох толкова много по въпроса и не съм намерила дори едно едничко нещо, което да ме разколебае и да ме накара да си задам въпроса: дали не сгрешихме - напротив - научих толкова много и за все по-големи проблеми. Благодаря Ти Господи и за подкрепата, и за шансовете, и за напътствията...

Днес Европейският парламент призова страните-членки на ЕС да наложат мораториум върху фракинга и да не допускат нови сондажи за неконвенционални въглеводороди (шистов газ, въглищен газ и др.). В свое решение, прието с мнозинство на пленарната сесия в Страсбург, ЕП одобри следния текст:
"88. Urges the Member States – on the basis of the precautionary principle and the principle that preventive action should be taken, and taking into account the risks and the negative climate, environmental and biodiversity impacts involved in hydraulic fracturing for the extraction of unconventional hydrocarbons, and the gaps identified in the EU regulatory regime for shale gas activities – not to authorise any new hydraulic fracturing operations in the EU;"

Това е огромна победа за гражданското общество и зеленото движение, които от години притискат институциите за такива решения. В някои страни като България, Франция, Холандия, Шотландия, Уелс и др. такива решения вече бяха приети. Сега се очаква същото да сторят и останалите, като фокуса е най-вече върху онези, които има такива проекти - Англия, Испания, Германия.

Днес е един важен ден за природата и хората в Европа."

‪#‎Енергийна_икономика‬

Поздравяваме от все сърце всички, които се бориха за спасяването на българската природа и предпазването на здравето на много български граждани. При други обстоятелства, ако гражданите бяха информирани и попитани, а и решението им окончателно, тази борба щеше да е много кратка и със същия резултат. Да си пожелаем гражданите да участват пряко във вземането на разумните решения за собствения си живот.

Времето за нови енергийни технологии дойде!
Присъединете се за следващата стъпка - смяна на системата:http://www.budd.bg/declaration/

Присъединете се сега!

За всички, които желаят да се присъединят към БСДД:http://www.budd.bg/declaration/

Запишете Декларацията на вашия компютър като я свалите от бутона "ВЗЕМИ" най-отдолу. Попълнете я собственоръчно със син химикал, пишете ни, сканирайте или я снимайте и ни я изпратете на BUDD@BUDD.BG. След това наш координатор ще се свърже с вас, за да се срещнем и да я получим или ще ви посочим адрес, на който да ни я изпратите физически.

Важно е до края на февруари декларациите да са получени. Отговорността е в наши ръце!

Да, новото е завладяващо!
http://www.budd.bg/faq/