България

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

Възстановяването на Третата Българска държава започва на 3-ти март 1878 година с подписването на Санстефанския мирен договор, който слага край на последната самостоятелна Руско-Турска война. Територията на най-новата Българска държава обхваща земите населени с българи от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Егейско море. Освобождението на българите възстановява справедливостта за нашия народ попаднал под игото на османските султани за почти 500 години.

Честит 3-ти март, скъпи сънародници, честито Освобождение на България!

Времето дойде! Присъединете се за възстановяването на Българския национален идеал и Българската държавност!

www.budd.bg

Имате въпроси за директната демокрация? Отговорите са тук.

Директната демокрация е двустранен процес: от една страна отношение на държавата към нейните граждани и от друга – отговорност на гражданите към изграждането и функционирането на тяхната държава.

Този процес включва в себе си натрупването и разпространяването на експертни знания, а също така разработването на конкретни инструменти за намиране на най-добрите демократични решения, почиващи на основополагащия принцип на политическа справедливост.

Гражданите имат пълното право да участват и да се намесват в решенията, които ги засягат пряко. Привържениците на директната демокрация се увеличават в световен мащаб, тъй като на хората вече не им е достатъчно веднъж на четири години да отидат на избори и търсят възможности за по-активно участие в политическия живот.

Защо в България гражданите се чувстват безсилни да влияят на властовите решения?

Според изследователите на директната демокрация съществуват няколко форми на непосредствено участие на гражданите в процеса на приемане на политически решения. На първо място това е гражданската активност на местно ниво, която представлява участие на гражданите в обединения и съюзи, създадени с цел повишаване стандарта и качеството на живот в конкретна община. На второ място е гражданското участие – активно или пасивно – в изборите за парламент, кметове и общински съветници. На трето място е участието на гражданите в социални движения с някаква кауза. И на четвърто, но най-важно място, стои така нареченото гражданско «съучастие» в текущите управленски процеси, когато гражданите, заедно с държавния апарат, търсят решения на конкретни актуални проблеми.

Теоретично погледнато, с изключение на последната форма, в България съществуват първите три. Защо обаче, при действието им, нашето общество страда от липса на справедливост, от чувство за безпомощност, водещо до гняв и чести протести? Защо в последните 26 години живеем от протест до протест и същевременно нищо не се променя? Това е така, защото първите три форми са само част от цялостния процес на директната демокрация, следствие от нейното прилагане първо на държавно ниво, допълнителни инструменти за обществено влияние. Всички сме свидетели, че в България развиват дейност най-ралични неправителствени организации. Успехът на дейността им, независимо с каква кауза е свързана тя, рано или късно опира до вземането на управленски решения. Именно тогава се къса връзката между общество и държава, тъй като решението в крайна сметка се намира в ръцете на депутати и кметове, които обаче действат под влияние на различни лобита или за по-лесно «награждават» гражданите с гробно мълчание. От друга страна, вследствие на тези уродливи взаимотношения граждани – власт, в България се развиха немалко организации, които под маската на правозащитници, всъщност изпълняват поръчки на властта, узурпират протести, започнали с чиста кауза, прехранват се от грантове, което ги поставя в зависимост от чужди интереси.

Изборите за местна и държавна власт, които са също част от директната демокрация, в България се превърнаха във фарс, в грозен пазарлък за субсидии и евросредства, в разпределяне между участниците в изборите на цели региони от страната на принципа «Аз ти давам Симитли, ти ми дай Тутракан». В този порнографски спектакъл влиза и умишленото държане в бедност и зависимост на цели етноси, така че хората от тези етноси, докарани до просешка тояга и духовно оскотяване, да бъдат лесно манипулирани, купени и, което е крайната форма на политическия цинизъм, противопоставени на българския етнос с бездействието на държавата спрямо битовата престъпност (която е следствие от чувството за безисходност), спрямо незаконните постройки и с аргумента, че нищо не може да се направи, защото като хора те имат права, което от своя страна насажда у нас усещането и убеждението, че едни остават безправни за сметка на други. Перфектен сценарий на политическите играчи за запазване на властта и статуквото чрез разделение и насаждане на омраза.

Кои са причините европейските народи да се обединяват все повече около идеята за директна демокрация?

Изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните:

1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни.

2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“.

3. Липсата на солидна демократична култура.

4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди.

5. Затрудненото или пълната липса на общуване между партиите и гражданското общество.

6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова.

7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н.

8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата.

9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н.

10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.

Има ли смисъл да се провеждат референдуми в България при сега действащата система?

Избирателите в България отдавна са престанали да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и са се превърнали в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. Представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.

По тези причини с директната демокрация трябва да се започне от върха на държавата, а след това да се прилагат и допълнителните инструменти за гражданско влияние. За да се случи това обаче трябва да се смени системата – рязко и завинаги – да се премине от представителна демокрация към директна, което може да стане само чрез осигуряване на мнозинство в парламента на политическа организация като Български Съюз за Директна Демокрация (БСДД), чиито основни принципи почиват именно на широкото и свободно участие на гражданите във властта.

Преди 26 години никой не ни каза, че има и друг вид демокрация, освен представителната. Демокрацията ни беше наложена като форма на свобода, а за времето на целия ни уродлив преход, ние се убедихме, че тази свобода е преоценена и фалшива.

Партокрацията в България се опитва да поддържа заблудата, че прави референдуми и иска да се чуе гласа на народа. Нищо подобно обаче не се случва, нали? Един умишлено създаден ялов закон провали референдума за електронното гласуване, проведен паралелно с местните избори. Народният вот беше изпратен за „разглеждане” в парламента и представителите „великодушно“ се произнесоха в тон с една известна песен: „Електронно гласуване ще има някога, но не сега…“. Нашите мнения вече нямат никакво значение. Според закона не се събраха толкова гласове на референдума, колкото и на последните парламентарни избори и по тази причина всичко е в ръцете на онези с опорните точки. Неуважаемите. Отново. Да не говорим, че още в зародиш този референдум беше осакатен с орязването на две от точките, залегнали в първоначалния му вариант.

Какъв е изводът от ограниченията в българския закон? Елементарно – поради умишленото въвеждане на тези ограничения (чл. 23, ал. 1,2,3), за да не се допусне прекалено влияние на гражданския глас в държавната и местната власти, не се стимулира гласуването. Помислете, какво би било, ако гражданите знаеха, че няма законови ограничения за приемане на техния вот. Дали не биха били много по-активни в гласуването, в случай че гласът им ще бъде приет за окончателно решение, без допълнителни обструкции? Дали при липса на тези ограничения не биха приели въпроса на референдума като своя лична отговорност? Именно по този начин – с премахването на изискването за брой гласували, отговарящ на участвалите в последните избори за парламент, ще се стимулира и гражданската активност при гласуването – хората ще знаят, че няма връщане назад, ако не са дали гласа си.

По същите причини има основание за сериозни съмнения, че референдумът на Слави Трифонов ще бъде провален и няма да доведе до промяна, тъй като се провежда по правилата на представителната демокрация. Цялата тази „игра на референдуми“ в последните години има една единствена цел – да отврати хората от референдумите и да им покаже, че няма смисъл от провеждането им. Изключително хитър и добре обмислен ход.

Как тогава?

В швейцарския модел, например, вотът на гражданите е окончателен и не зависи по никакъв начин от броя гласували на последните парламентарни избори.

Нещо повече, общините там провеждат референдуми относно инвестициите, които възнамеряват да направят. Ето един пресен пример от лятото на 2015 г.: в кантон Берн, община Муртен (община с общо 900 жители) общината организира референдум. Предварително изпраща на всички граждани информационни материали, че ще има допитване дали с парите на данъкоплатците да закупи къмпинга край езерото, който е обявен за продажба от частен собственик.

Изпраща материалите и след това насрочва дата за обществено обсъждане и гласуване. Всичко става на живо и всеки изказва мнение и задава въпроси, а не като тук - безплодни обсъждания на хартия и след това пак решението се взема от общините, а не от гражданите.

Хората в Муртен са дали своя глас и общината е закупила този прекрасен къмпинг, с условието нищо да не променя, а да го запази такъв, какъвто хората го обичат.

Да сте чули българска община да пита гражданите как да инвестира парите им?

Също така, през 2016 г.,както и през 2017 г. предстоят два нови референдума в Швейцария на национално ниво – това лято референдум за въвеждането на базов доход, а за 2017 г. са събрани и внесени 105 хиляди подписа, за да се попита народът иска ли да бъде проведена парична реформа, а именно – да се отнеме правото на частните банки да правят пари от въздуха, без да се трудят и да произвеждат нещо полезно.

Ако тези референдуми срещнат подкрепата на повече от 50% от гласувалите, Швейцария ще предизвика истинска финансова революция.

Тук е мястото да добавим и задължението на държавата, разписано в швейцарската конституция, да се допитва до гражданите относно членството в международни организации и съюзи, например. А нас някой попита ли ни дали искаме да станем част от Европейския съюз? Утре дали ще ни попитат искаме ли да въведем еврото?

И не на последно място, както и за да подчертаем още веднъж как българските депутати се подиграват с правото на гражданите на глас, чрез въвеждане в закона на невъзможни за изпълнение изисквания като събирането на 400 000 подписа (бяха 500 хил.) за провеждането на национален референдум, ще цитирам дял от швейцарската конституция: Дял четвърти: Народ и кантони, Глава 2: Инициатива и референдум, Член 138:

100 000 души с право на глас могат да предложат пълно преразглеждане на федералната конституция в рамките на 18 месеца от официалното публикуване на съответната инициатива

и според Член 139: Народна инициатива за частично преразглеждане на федералната конституция

100 000 души с право на глас могат да поискат частично преразглеждане на конституцията в рамките на 18 месеца от официалното публикуване на съответната инициатива под формата на изработен проект.

Всичко това – при едно и също население в Швейцария и България – около 7 милиона души.

Какво бихме могли да направим при системата на директната демокрация, ако решенията в парламента не отговарят на нашите желания и нарушават правата ни?

Така наречените инициативи са възможността гражданите да предложат конституционна или законодателна промяна. Инициаторите разполагат с 18 месеца, за да съберат 100 хиляди подписа. Ако успеят да го направят, държавата е длъжна да организира референдум. За инициативите на кантонално и общинско равнище, естествено, се изискват по-малко подписи – пропорционално на броя на населението.

Друга разновидност референдуми дава на гражданите силата да оспорят всяко, вече взето, решение на парламента или другите органи на властта. Като за това вече се изискват по-малко подписи – само 50 хиляди на национално равнище или пропорционално на броя на населението на местно ниво, събрани в рамките на 100 дни след публикуването на оспорваното решение. Този вид референдум е нещо като вето, което, ако не ги отмени, най-малкото може да отложи влизането в сила на властовите решения, поради което се оприличава на спирачка, натисната от избирателите. Пример е референдумът от май 2014 г., с който е отменено взетото преди това от парламента решение за закупуване на нови бойни самолети за швейцарската армия. Ако у нас системата бъде сменена с директна демокрация, отдавна щеше да бъде решен проблемът с чл. 417 от ГПК, например, който ощетява хиляди граждани и нарушава правото им на участие в справедлив съдебен процес, както и дава огромни привилегии на банките за сметка на обикновените хора.

Какви са ползите от директната демокрация за младите хора?

Професорът по политология от университета в Цюрих Даниел Бокслер споделя, че системата за пряко въздействие на гражданите означава много по-силен контрол върху политиците. Подложени на изпитания не само веднъж на 4 години (както в България, например), а по няколко пъти годишно, те са принудени да бъдат постоянно нащрек, да бъдат много по-прозрачни и предпазливи в действията си. Затова да правиш политика в Швейцария е изключително сложно.

На фона на българския политически цинизъм е съвсем нормално като граждани да престанем да се интересуваме от политика, както показва броят на негласувалите, а също и превърнатото в национална мантра изречение „Няма държава!“. От друга страна, ние искаме да контролираме  действията на държавата и да участваме в проектите, които ни засягат пряко. И с право. Защото НИЕ сме държавата и трябва да направим така, че животът ни да зависи от нашите решения. Както по-горе вече споменахме, това може да стане не с протести и редуване на едни и същи омаскарени субекти в пазвата на представителната демокрация, а със смяна на системата с директна демокрация. Система, която да създаде традиции, предаващи се от поколение на поколение. В Швейцария, където традициите играят много важна роля, подрастващото поколение има възможност, още преди завършване на училище, да научи чрез собствен опит какво именно е директната демокрация, как работи тя, както и да опознае другите политически механизми в страната.

През 2015 година, в сградата на Федералния дворец или Бундесхаус-а, както наричат работното място на правителството и парламента в Швейцария, пристигнаха участници в уникален образователен проект „Всички училища – в Берн!” («Die Schulen nach Bern»), в рамките на който ученици от различни кантони на Конфедерацията получават възможност да дойдат в политическата столица на Швейцария и един ден да бъдат истински депутати – да се изказват от трибуната, да дискутират, да отстояват своята гледна точка.

Участниците в проекта бяха приветствани от Филип Шваб (Philippe Schwab) – генерален секретар на федералния парламент. Своето обръщение към младите депутати той започна с думите на Уинстън Чърчил за това, че демокрацията е политическа система за всички и се създава от всички заедно и от всеки поотделно. „Същото е и с директната демокрация в Швейцария“ – казва Шваб. „Това не е някаква даденост, паднала при нас от небето. Това е важно и много ценно завоевание, което изисква ежедневна грижа и внимание, и колкото повече хората участват в демократичните процеси, толкова по-добре е за цялото общество.”

Вече 20 години в Швейцария (и княжество Лихтенщайн) съществува Междурегионалното обединение на така наречените „Младежки парламенти“, общо 63 в цялата страна (с 1500 членове), които представляват не само начин младите хора да добият политическа култура, но и се явяват на практика място за подготовка на политически кадри. На 18 декември 2015 г., на проведените парламентарни избори в Швейцария, именно възпитаничка на такъв младежки парламент (Лиза Мазоне от Женева) става най-младата депутатка в страната, само на 27 години. Тя представлява женевската организация на „Зелените“ и е една от първите организаторки на младежките парламенти, като е направила началните си стъпки в такъв парламент в своята родна община Версуа.

Младежките парламенти осигуряват на младите хора, проявяващи интерес към политиката, реална възможност да изучат на практика как работят швейцарските политически структури и институции. Освен това, бидейки членове на такъв парламент, младежите и девойките имат възможност да участват в решаването на истински, реално съществуващи проблеми, актуални за дадена община или кантон, казва Маурус Блументал, който вече три години е изпълнителен директор на Междурегионалното обединение на младежките парламенти.

В своята знаменита реч «В нашите ръце», произнесена през 1958 г. по случай десетата годишнина от създаването на Всеобщата декларация за правата на човека, Елеонора Рузвелт посочва, че основите на гражданските права се полагат в света на «отделния човек», на всеки индивид, и че огромно значение в този смисъл има «средата, в която той живее; училището, университетът…» Тоест, «истинският гражданин», според нея, е цел и смисъл на всяко възпитание.

Как директната демокрация възпитава в отговорност? Защо при нея и най-ниско образованите хора могат да вземат решения? Защо при директната демокрация по-малко се укриват данъци?

Съгласни сме, че традициите в директната демокрация възпитават всяко следващо поколение в отговорност и политическа култура. Но не можем да се съгласи с твърдението на някои отегчени и с право отвратени от политиката в България индивиди, че директна демокрация може да има там, но не и у нас, само защото Швейцария е богата държава. Нашето мнение е напълно противоположно – Швейцария е богата и независима, именно заради съществуването на директната демокрация, а не вследствие на нея.

Нейният пример доказва, че дори най-обикновените и ниско образовани граждани могат да вземат правилни политически решения, при условие че имат достатъчно количество информация и време, за да анализират тази информация. Информационните кампании, предшестващи всеки референдум, са изключително важна, основна част от демократичния процес. Всеки, имащ право на глас гражданин на Швейцария, получава по пощата достатъчно количество информационни материали преди провеждането на даден референдум, за да може да се запознае с темата, да обмисли участието си или отказа си да участва в допитването.

Именно вследствие на работещите принципи на директната демокрация, хората в Швейцария не само пускат бюлетина по пощата или в урната, но и се учат на отговорност. Така например, в кантоните, които се открояват с висока гражданска активност на референдумите и изборите, проблемът с укриването или неплащането на данъци е най-слабо изразен. Причината за тази обратна зависимост е именно доверието. Гражданите виждат и усещат, че властта се съобразява с тяхното мнение, взема предвид техните интереси, че имат възможност да вземат директно участие в политическия и обществен живот, а оттам идва и мотивацията им да бъдат коректни данъкоплатци.

Защо само гражданската активност не е достатъчна, за да реализира властта желанията на хората?

Този въпрос има един единствен простичък и логичен отговор под формата на контравъпрос. Някои граждани споделят, че вследствие на техни усилия и преговори с местната власт са постигнали това, че предложенията им са били приети. При това, по причина, че кметът, както те се изразяват, е „готин” и се е вслушал в гласа на хората от общината. И тук, съвсем естествено, идва и отговорът под формата на контравъпрос: Ами ако кметът не беше „готин” и не беше обърнал никакво внимание на гражданските искания, какви са възможностите ни да наложим гражданската си воля? С протести? С блокади на пътища? Или ще чакаме да му изтече мандатът и да дойде следващият подобен? Не, разбира се. Както и по-горе посочихме, директната демокрация е инструментът за решаване на проблемите – от самите граждани и в полза на гражданите.

Разбира се, директната демокрация сама по себе си не е панацея за всички проблеми в едно общество. Затова платформата на Български Съюз за Директна Демокрация включва и други мерки, като въвеждането на Базов доход, например, т.е. грижа и инвестиция на държавата за развитието на всеки български гражданин и слагане край на покъртителната бедност и демографската катастрофа, в която се намираме.

Какви са проблемите при вече работещите модели на директна демокрация?

Участието на гражданите чрез законодателни инициативи в изграждането на държавата също има своите проблеми.  

Да вземем за пример референдума от 9 февруари 2014 г., който предизвика истински политически земетръс в Швейцария. Болшинството от гласувалите приеха предложението на консервативната Швейцарска народна партия (SVP/UDC) в конституцията да се въведе чл. 121а, според който Конфедерацията получава право самостоятелно, без оглед на други действащи в тази сфера законови актове, да регулира трудовата миграция от страните на Европейския съюз. Трябва да напомня, че принципът на свободно придвижване на хора и капитали между Швейцария и Евросъюза, е залегнал в цял комплекс от съглашения между Берн и Брюксел, и те могат да действат само всички заедно, което означава, че чрез тази гражданска инициатива и резултата на референдума се нарушава свободата на придвижване, както и стават недействителни всички останали договори от «втория пакет» на тези съглашения. Което може да се отрази сериозно на икономическите интереси на Швейцария.

Тук е мястото на депутатите и експертите по право в парламента да приложат народната воля по такъв начин, че да не нарушат международното и държавното право, но също и да се съобразят с резултатите от референдума. По мнението на Астрид Епине  - професор по международно, европейско и частно право и преподавател в Университета в град Фрибург,  решението от референдума — това не е в чист вид волята на народа, но действителен законодателен акт. Следователно, да се реализира трябва не «волята», а законодателното изражение на тази воля в лицето на същия член 121а. Което е и най-сложната част от системата на директната демокрация – да се облече в закон решението на хората, но така, че да не нарушава съществуващото законодателство или изконни човешки права. От друга страна, това са и рисковете на директната демокрация – да се приемат от народа решения, които могат да нарушат в бъдеще интересите на същия този народ. Именно затова е изключително важно нивото на информираност на гражданите. Но решението накрая е изцяло в техни ръце, затова казваме, че директната демокрация е не само право, но и огромна отговорност.

В тази посока са интересни разсъжденията на Алън Грифел – професор по конституционо и административно право от Цюрихския университет. Той припомня, че народната законодателна инициатива може да бъде формулирана и в по-гъвкав формат или иначе казано като «общо предложение» («allgemeine Anregung»). Според него тази форма е неизвестна или по-точно е забравената «перла» в арсенала от инструменти на директната демокрация, която може да бъде използвана именно на федерално ниво. Грифел е изчислил, че от всички 300 законодателни инициативи в историята на Швейцария, от 1891 г. насам или откакто инициативата съществува като институт, само 11 са били оформени като «общо предложение», а от тях само 3 стигат до референдум. Всички останали са били пуснати във формат на «разработен проект» («ausformulierter Entwurf»), т.е. готов член от конституцията. Според професор Грифел, ако в Швейцария, в рамките на всекидневната политическа практика има възможност да излезе на преден план именно форматът на «общото предложение», то тогава могат да се избегнат много проблеми при реализацията на резултатите от даден референдум, т.е. такива одобрени законопроекти не биха били «неприкосновени» членове и алинеи на конституцията и по тях биха могли да работят юристи, приспособявайки ги към действащото право.

И в заключение отправяме въпроси към читателите, на които те сами да отговорят:

Трябва ли да имаме право на глас само веднъж на 4 години, което също е опорочено, тъй като депутатите вече се самоизбират чрез манипулации и фалшификация на изборите или желаем реално да участваме в построяването на държавата и живота ни?

Какво ни пречи – комплексът, че сме непълноценни интелектуално и морално или страхът, че ще носим отговорност за собствените си решения?

Лидия Делирадева - БСДД

 

 

 

 

 

Трифон Зарезан, има ли яснота, кой обича повече виното?

През месец февруари започва годишният цикъл на обработка на лозите в Южна Европа. На 14 февруари лозарите от България, Гърция и Сърбия се отправят с мезета и бъклици вино към лозя и градини, за да се помолят за плодородие след дългата зима.

Тъй като църковният календар във всичко е ръководел празника и делника на православните народи, гърците измолвали плодородие с молитвата "Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием"*, а българите се молели с думите "Дай Боже, свети Трифон да помага, да се роди много...".

Българите правели символично първата пролетна резитба на лозите на 14 февруари - денят, в който по стар стил бил възспоменаван св. мъченик Трифон. Този ден те нарекли "Трифон Зарезан".

На утринната служба в чест на светия мъченик богомолците се молели в храма за Господното лозе - Църквата, и измолвали Божията благодат да осени всеки Неин член. След богослужбата някои от тях канели свещениците да осветят молитвено бъдещата реколта и да направят първата символична резитба. В някои населени места това ставало и с литийни шествия с образа на свети Трифон, възприеман вече от лозарите като техен (и на реколтата им) небесен покровител и гонител на вредителите.

След благословиите, поливането с вино, ритуалните игри, песните и хората, всички сядали на обща трапеза върху пешкири на земята. Някои попрекалявали с виното, забравяли молитвите за плодородие и запявали песни за "пияния Трифон".

След календарната реформа Църквата чества свети мъченик Трифон 13 дена по-рано (на 1 февруари), но, по разбираеми причини, лозарите продължили да правят ритуалното "зарязване" на лозите в средата на месеца. Поради липса на църковно съзнание, някои апелират днес Българската православна църква да "разреши проблема" с честването на "Трифон Зарезан".

http://www.pravoslavieto.com/life/02.01_sv_Trifon.htm

Да вярваш в успеха

Да, днес новото е животоспасяващо!
Усилията не са безсмислени, мечтите са изпълними и провал не може да има, защото ние знаем как да бъде постигнат по-добър живот в България за всички български граждани.

Присъединете се сега: http://www.budd.bg/declaration/

Защо и конкурсът за главен архитект на София няма да промени нищо?

В края на миналата година г-н Петър Диков, главният архитект на София подаде оставка. Тя бе дълго чакана, както от професионалните среди, така и от гражданите. Мотивите за оставката на г-н Диков бяха лични. Според думите му, десетте години на поста е нормално да го доведат до омръзване на всички. Правилно, това "омръзване" можеше пък да доведе до истинска промяна в София - лицето на европейска България. Доведе ли? Не. За години напред.

Споменът на гражданите за него ще бъде като за спорна личност. Спорна предимно с начина на взимане и предлагане на решенията, свързани с развитието на града. Недолюбван и критикуван от професионалното съсловие. Оставящ след себе си много незавършени проекти, не особено претенциозни, направо безлични реализации на знакови градски пространства, много провалени  конкурси и хаос в приоритетите на общия устройствен план.

На 27 януари 2016 г. Столична община обяви конкурс за нов главен архитект на града. (http://www.sofia.bg/Glaven-arhitekt-Sofia_Obyava.asp). Актът на местния парламент бе дълго очакван, но за жалост няма да доведе до търсената ПРОМЯНА. Защо? Защото подмяната на едно лице с друго няма да доведе до реформи. Защото системата ще продължава да си работи по стария начин. Ще минимизира, на практика напълно ще изключва участието на гражданите и професионалните организации в дейностите по определянето на приоритетите за развитието на града. Всичко отново ще е съсредоточено в една личност, зад която ще стои зоркият поглед на кмета, респективно на партията-кърмилница, раздаваща евтините "работни" места.

Кратката историческа справка за позицията „главен архитект” в обществата показва развитието на длъжността от авторитарна към демократична. В монархическите системи архитектът е изпълнявал волята на своя сюзерен (владетел на васалите), с дадената му власт „от бога”. 

При последвалата съвременна представителна демокрацията главният архитект изпълнява нарежданията на своя началник – кмета, издигнат от някоя партия, избран от хората. Главният архитект разполага със значителна професионална самостоятелност, но действията му не може да се отклоняват от приоритетите в кметската платформа за управлението на града. Отделно, моделът наложен от представителната демокрация в България не задължава представителите да се вслушват в мненията на гражданите. Така предпоставен главният архитект е в правото си да налага свои решения като единственото им съобразяване е с партийните "стратегически" планове. У нас това е извратена работа при положение, че знаем как се подготвят и "избират" представителите, включително и кмета.

В днешно време все повече граждански и професионални организации желаят  ДА БЪДАТ ЧУТИ.  Хората искат да бъде осъществена ПРОМЯНА в управлението, в облика на града и във взимането на решения за развитието му. Поради тази причина  конкурсът  за главен аритект на София трябваше да е предшестван от АДМИНИСТРАТИВНА РЕФОРМА, предполагаща по-голямо участие на граждани и външни специалисти във взимането на решения.

Такава реформа, разбира се, е нежелана от представителния ни политически елит, тъй като би осуетила възможностите им за лобиране. Логично конкурсът за главен архитект на София не бе предшестван нито от административна, нито от нормативна реформа. Новият чиновник – главен архитект ще се предполага да е послушен и да направлява строителните и урбанистичните процеси в посоки, удобни на партийните лобита, на скритите бизнесинтереси и на корпоративните договорки.

Истинската промяна в тази посока може да се случи единствено при налагане принципите на директната демокрация. Остава онзи, който бъде избран сред 15-те кандидати за поста сам да се пребори за въвеждането им. Гражданите със сигурност ще го подкрепят, ако реши да го направи.

Време е за промяна!

Време е за директна демокрация и в държавата, и в общините!

Време е позицията на главен архитект да има за свой началник гражданите - НАРОДЪТ-СУВЕРЕН!

арх. Георги Цапков - координатор БСДД

Позиция по въпроса за Безусловния базов доход у нас

Камен Попов задава своите въпроси за Базовия доход на Лидия Делирадева - съпредседател на Български Съюз за Директна Демокрация и на Тони Баждаров - активист и предприемач.

Новата система със справедливо споделяне на благата, създадени благодарение на правовия ред в държавата идва!

Да, новото е забележително!
Присъединете се сега: http://www.budd.bg/declaration/

Присъединете се сега!

За всички, които желаят да се присъединят към БСДД:http://www.budd.bg/declaration/

Запишете Декларацията на вашия компютър като я свалите от бутона "ВЗЕМИ" най-отдолу. Попълнете я собственоръчно със син химикал, пишете ни, сканирайте или я снимайте и ни я изпратете на BUDD@BUDD.BG. След това наш координатор ще се свърже с вас, за да се срещнем и да я получим или ще ви посочим адрес, на който да ни я изпратите физически.

Важно е до края на февруари декларациите да са получени. Отговорността е в наши ръце!

Да, новото е завладяващо!
http://www.budd.bg/faq/

Държавата се определя от правовия ред

"Правосъдието е концентриран израз на потребността от справедливост, на законността, на морала. Българинът е неудовлетворен от състоянието на правосъдието и от състоянието на морала. Ние какво направихме за 25 година? Бяхме една хубава, цъфтяща държава, разбира се, в която цъфтеше укор, заради определени политически ограничения и липса на гражданска свобода. Ние за 25 години съсипахме производството, селското стопанство, образованието, здравеопазването, социалното дело. Извършихме социалната революция и построихме капитализма. Как? Като позволихме на крадливите български бандити да разграбят държавното имущество. Днес вече няма държава. Където са парите, там е властта. Който упражнява икономическата власт, той се домогва и до политическата. Впрочем, това е олигархията - новобогаташи, забогатели чрез престъпления, влияят на политическите решения. На кое да се радва българинът?"

За ‪#‎Българска_директна_демокрация‬!

Времето за истинска смяна на системата дойде!
Присъединете се сега: http://www.budd.bg/declaration/

Прочети цялата статия тук: http://www.cross.bg/prokyror-durzhava-prokyratyrata-1496297…

Безусловен базов доход с Тони Баждаров.

Какво представлява Безусловен базов доход? Дали не си трият ръцете неолибералистите, от поредна възможност за спасяването на капиталистическата система, чрез декоративни поправки? Поредна утопия ли? Революция може би? Форма на комунистическо общество, където всички сме почти равни, но пък се произвеждат ...мързеливи хора?

Поздравления за Тони Баждаров и за водещия Мавракис. Ясен и достатъчно задълбочен разговор по темата за Базовия доход.