Изминаха 145 години от подписването на предварителния Санстефански договор, сложил край на последното многовековното робство на българския народ и белязал началото на дълъг път към фактическа национална свобода от Освобождението през изцяло българското Съединение, чак до постигането на Независимостта.

Да, величие.

Величие на духа, морала, ценностите, народопсихологията и всичко това на фона на почти пълна липса на въоръжение, оборудване, храна и униформено облекло. Командирът на дружина княз Вяземски, казва пред руските офицери: „Сърцето ми се къса, като гледам тия нещастници голи и боси!”. А в книгата си "Бългаското опълчение" още преди 120 години полковник Стефан Кисьов добавя: "Почти всички доброволци бяха хора интелигентни - цветът на българския народ, които бяха напуснали майка, баща, брат, деца и бяха тръгнали да принесат живота си в жертва за освобождението”. Тоест, задвижени единствено и само от идеята за бъдещото Освобождение на България.

При втората среща на императора с опълченците, например, Александър II се приближава към едно 14–15 годишно момче от опълченците. На въпроса, ще може ли да се бие с турците, момчето отговаря: „Затова съм постъпил в опълчението, да се бия срещу българските душмани”. Това момче тогава се оказва бъдещият кмет на София и български министър–председател Димитър Петков. В крайна сметка личният състав на Опълчението надхвърля 10 000 души след прехвърлянето си на юг от Дунава, калява се в трагичната отбрана на Стара Загора, но остава завинаги в българската история в апотеоза си, защитавайки Шипченския проход.

Това е и дълбоката причина на Шипка днес всичко да е толкова спокойно, а паметникът, символ на Освобождението да е точно там, а не другаде из осеяната с подвизи от онова време, Българска земя. Със забележителното си участие в Руско-Турската война, Българското опълчение всъщност утвърждава величието на вече проявените най-високи войнски и чисто човешки добродетели на оформящата се от времето на Паисий българска възрожденска нация.

Нещо, което толкова много ни липсва днес.

"...нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът..."