Как икономистите обясняват феномена „обедняване”?

Преди дни за пореден път медии и експерти коментираха драстичната и растяща бедност у нас. Фактите са известни: според Евростат, България твърдо е окупирала върха на негативните класации в ЕС:
- по дял на хората, принудени да живеят със сериозни материални лишения, държим рекорд - над 40% от населението;
- в челото сме и по дела на хората, живеещи в крайна бедност, 21,8%;
- по риск от изпадане в бедност също сме първи – над 26% от населението е в тази категория;

Бяха изнесени стряскащи данни за мизерния стандарт на 53% от българските домакинства, които преживяват с доход под 360 лв. на човек (което означава, че около 3,8 милиона души са поставени в постоянен режим „оцеляване”). Франс-прес и други чуждестранни агенции, по повод Деня на труда, също ни зачетоха - като най-бедната нация и дори се опитаха да обяснят защо подобно срамно явление се случва в цивилизована Европа.

Единствено властимащите у нас запазиха мълчание!
Докато течеше публичният дебат за българската бедност, част от тях се появиха на бляскави балове; други се радваха на църковни отличия (екс-премиерът Сакскобургготски беше провъзгласен за цар на българите - една противоконституционна инициатива на БПЦ); трети се саморазправяха с полуживи телевизионни журналисти и т.н. Иначе свръхприказливият ни президент не зачете с празнична трудова реч своите сънародници и не отвърна на нападките, че сме бедни, защото сме били мързеливи по природа! С две думи: тържество на суетата! И на безхаберието!

Защо е така?

Дали пренебрегването на растящата бедност и рисковете, които носи тя за националния просперитет се дължи на традиционната липса на съпричастие от страна управляващите „елити”? Обяснението е удобно и достоверно, но отчасти. Има и друга причина: начинът, по който се гледа на феномена „обедняване” у нас – не само от политиците, но и от засегнатите от тази социална болест и техните обществени застъпници - синдикатите.

„Бедността не е порок” - тази мъдрост служи освен за морално оправдание на изпадналите в нищета, но и като повик за търпеливо понасяне на болките от мизерното съществуване.

Търпението се е превърнало във втора природа на мнозинството българи, в национална стигма. Ако говорим за обществен порок, той се е вкоренил именно тук. Върху подобна житейска философия се гради цялата прогнила система на политиката за смекчаване на бедността - чрез специални доплащания и държавни помощи, институционални грижи, милосърдни и дарителски кампании. Такава е и стратегията на ЕК за противодействие на бедността.

Това роди парадоксален резултат: Средствата, които се наливат в социалните системи сякаш растат ежегодно; европейските програми за противодействие на бедността се множат; но нейните мащаби се разширяват. Наскоро ни осведомиха за още един парадокс, този път исторически: според най-новото изследване на ОИСР, „напредъкът” на света е довел дотам, че днес се завръщаме към равнището на неравенствата в доходите от 1880 г.!

Изводът е: в този омагьосан кръг ще се въртим, докато на бедността се гледа само като на остатъчен социален проблем, който е поле за действие на специализирани държавни и общински служби с огромен административен бюджет, или "морално" задължение на милосърдни организации и отделни граждани.

Изглежда обаче, че моментът на просветление настъпва!

Засега сред част от икономистите в лицето на по-достоверната и прозорлива част от гилдията. Изненадващо сред тях се наредиха първите фигури от МВФ, като Кристин Лагард и Оливие Бланшар. Те сигнализираха за новата глобална опасност, родена от кризата: разрушителните последици за растежа, предизвикани от прекомерното неравенство и масовата бедност.

Растящото влияние на новото икономическо мислене пролича на форума, посветен на неравенството и растежа, проведен в Брюксел, 16-17 април, 2015 г. На него си дадоха среща водещи учени от двете страни на океана, представители на международни финансови и банкови институции, Европарламента и ЕК, граждански организации. Както обикновено напоследък за големи световни събития, официални представители от България нямаше (освен ако не са присъствали инкогнито). Дебатът се доминираше от представители на „Клуба на богатите”: Германия, Холандия, Австрия и др. Участниците в конференцията произведоха новина! И то каква: прекомерното неравенство - между държавите и вътре в тях - е водещата причина за ниския, символичен растеж след 2008 г., което на свой ред минира не само социалното сближаване и приобщаване в обществото, но и демокрацията, заедно с икономическата динамика.

Иначе казано, задълбочаващото се неравенство и бедността удължават цикъла на кризата и правят изхода от нея крайно несигурен.

Ако тези констатации бяха изречени от леви интелектуалци или граждански лидери, със сигурност щяха да бъдат подминати от политико-корпоративната върхушка. Но на трибуната един след друг заставаха нобелистът Пол Кругман, топ-анализаторът от МВФ Джонатан Остри, експерти от ЕК, ЕП и ОИСР. Предупреждението, което отправиха беше категорично: „Спрете неравенството! Иначе няма просперитет!”

Известно е, че факторът, който ражда бедността, е неравенството в доходите.

България е класически пример как работи посочената причинно-следствена връзка. Ние сме най-бедната нация в ЕС, но не само заради ниската икономическа активност и трудова заетост, както е заявил пред Франс-прес наш местен пазарен фундаменталист. Други, по-богати нации имат проблеми с пазарите на труда и застоя в средните доходи, но не позволяват обедняването да се превърне в необратима тенденция.

Как? Като спазват едно универсално правило: щом неравенството и бедността преминат рационалните граници, активирай преразпределението и социалните трансфери! И още: установявай адекватни базови стандарти за индивидуалните доходи. Така ще се раздвижи потреблението, ще се стимулира бизнеса и темповете на растеж ще тръгнат отново нагоре. Разбира се, при условие, че в същото време се насърчават инвестициите - частни и публични.

У нас вече второ десетилетие се върви по обратната логика: орязване на разходите (каквито и да са те); замразяване на реалните заплати и пенсии; намаляване на данъците и осигурителните вноски. Ефектите от изредените „мерки” са двупосочни: изземване на средства от обедняващите и
прибавяне на ресурс (рента) към забогателите.

Ето доказателства: от 1995г. до 2011 г. облагането на високите доходи в България е намаляло пет (!) пъти; ние сме страната с уникално съотношение на дела на преките данъци в бюджетните постъпления (едва 18,8% при 33,4% в ЕС); при дела на осигурителните вноски изоставаме от средното европейско равнище със 7-10%. Връщането в тези нормални нива днес у нас вече няма да доведе до нещо значимо след като икономиката беше смачкана, а традиционните пазари загубени. Нужен е друг, нов подход.

Няма случай в стопанската история, когато една държава преразпределя в полза на високодоходните групи, натоварва с нови тежести нискодоходните и в същото време се е преборила с обедняването! Затова националната кауза (ако изобщо има такава) за лекуване на българското общество от срамната социална болест, чрез бюджетни икономии и милосърдни акции, на този етап е загубена - „кауза пердута”! Освен ако просветлението, което се зароди в Брюксел и Вашингтон, не облъчи и нашата територия, намираща се все още в плен на неолибералната идеология.

Ще дочакаме ли повика: „Спрете неравенството и бедността, за да се възстанови растежа”, да намери почва в България? И от безмислената фискална политика, която се провежда вече седма година (при липса на монетарна такава), да се отиде към успешни мерки от пакета „Анти-бедност”? Такива мерки съществуват, те официално се разглеждат на всички континенти; икономическата наука и прогресивната общественост у нас не от вчера ги предлагат на управляващите. Независимо от своя партиен профил, те така и не проумяха, че няма друга рецепта за лечение на растящата бедност освен генерален ремонт на разпределителната система и на данъчния модел.

Резултатът от безхаберието на елитите е печален и международно популярен: след бедните и по-бедните нации се нареждаме ние, българите!

Послепис: Ще се вслушат ли в предупреждението онези, които явно и задкулисно направляват съдбините на България? Вероятно да, но не веднага. Защо е така? Позитивната реакция - когато и както се случи - няма да е резултат от морален катарзис сред властимащите, нито на намеса свише, която да възстанови брутално нарушеното равновесие между имащите и нямащите в обедняла България. Страхът е този, който носи известна надежда! Страхът сред силните на деня, че икономическият застой и масовата бедност може да дадат нов импулс на социалното недоволство, което на свой ред ще постави в упор искането за смяна на Системата, т.е. властовият контрол най-после да бъде върнат на гражданите, на които принадлежи по Конституция. Лозунг, издигнат спорадично от част от протестиращите през 2013 г. После - заглъхнал и задушен, отстъпил място на антиличностни лозунги и взаимни обвинения между партийно дирижирани протестъри.