Потребителите в Интернет често обвиняват политиците и медиите, че са част от гигантски заговор, който държи „народа” в безмозъчно подчинение. Тези обвинения са несправедливи, но защо са толкова жилави и неизкореними?
Модерните общества са изгубили вкуса си към консенсуса, към общите ценности. Ако в България преди 20 години огромното мнозинство беше за демокрация, пазарна икономика и европейски избор, днес това съгласие отдавна се е разпаднало. Но сходен процес протича и в по-напредналите демокрации, включително и в Германия. Хората бързо губят доверието си в традиционните политически партии, които все повече си приличат по своя прагматизъм и по целите си. Губят доверие и в традиционните медии, които по инерция поддържат идеята за „полезния консенсус”. Политолози и антрополози бият тревога: обществата са в криза, води се истинска битка, хората са объркани и се поддават на радикализиранe. Германският политолог Бернхард Пьорксен обяснява: „Преживяваме повратен момент от развитието на медиите. Досегашната медийна демокрация, в която водещи бяха класическите големи медии, постепенно се превръща в демокрация на възмущението в дигиталното пространство. Традиционните центрове на властта и публицистичните монополи губят влияние. В един момент вече всеки има право да се изкаже. И в края на деня се оказва, че всички се възмущават от всички.”
Политологът иронизира ширещата се превъзбуда в интернет, но факт е, че в мрежата все повече хора вярват на най-безумни заговорнически теории – просто защото не им харесва единомислието на политиката и медиите. Германският седмичник „Ди Цайт” го обяснява така:
„Никога досега хората не са имали достъп до толкова много информация. И никога досега толкова много хора не са получавали възможността да кажат какво мислят и какво смятат за истина. Днес всеки човек разполага с инструментите да си сглоби такава „действителност”, че да може да разклати устоите на утвърдената власт. А това е добра новина, защото така се разклащат позициите на диктатори и деспоти. В същото време никога досега не е било тъй трудно да си създадеш ясна картина за света във въртопа от толкова много и често пъти напълно противоречиви информации. Всеки човек може да открие аргументи в полза на „своята” истина, стига да ги потърси добре. В мрежата бъка от какви ли не слухове и заговорнически теории. В момента сякаш светът навлиза във фазата на нова културна битка.”
Кризата на доверието ражда конспиративни теории
Нима започва някакво контра-Просвещение? Нима полковете от обидени, разгневени, радикализирани сектанти в интернет наистина ще съумеят да заличат успехите на Просвещението? Дали в тази културна битка не се отразява нарастващото недоверие на хората към държавата, бунтът срещу елитите? Или пък просто отново е настъпил моментът, в който всички класически авторитети – църквата, държавата, партиите, медиите – вече не успяват да убедят хората? И никой не получава доверие само благодарение на позицията си. Тоест, може би възниква едно Просвещение 2.0, както смятат оптимистично настроените коментатори.
Германският седмичник не без ирония разказва за различните конспиративни теории. За онези, които вярват, че целият сегашен световен ред е конструиран от могъщи еврейски фамилии, контролиращи марионетните правителства, че броят на жертвите в Холокоста е многократно преувеличен, че самолетите във въздуха обработват хората с така наречените „кемтрейлс” и т.н.
Издателството на бившия полицай Йохен Коп се е специализирало в издаването на книги, които поддържат у хората именно такива нелепи възгледи и иначе здравословното недоверие към традиционните авторитети. И бизнесът върви добре. Книгата „Купени журналисти” от Удо Улфкоте например вече е продадена в 140-хиляден тираж, с гордост твърди Йохен Коп. В програмата на издателство ще откриете книги, в които се доказва съществуването на извънземни и се дават рецепти за лечение на рак с помощта на витамини. Един бивш журналист от булевардния ”Билдцайтунг” публикува там произведението си „Истината за атентата срещу Шарли Ебдо – раждането на една тоталитарна Европа”. Издателят предпазливо казва, че такива книги са предизвикателство. Щом другите издателства не обръщат внимание на подобни теми, защо ние да не спечелим от това – така звучат аргументите му. Той признава, че иска да ядосва „големите”, понякога и да ги провокира с не съвсем позволени средства. Но всичко това – в името на дискусията.
Политологът Паул Нолте смята нещо друго: че това е добре обмислена, агресивна позиция, конфронтация с елитите и институциите. И че изобщо не става дума за плурализъм или различни мнения. Той обръща внимание на факта, че в мрежата елитите винаги се атакуват без доказателства, само с обвинения, почиващи на лъжа, измама, манипулация, конспирация. Разпространява се твърдението, че целият обществен консенсус всъщност е измама, с която елитите държат „народа” в подчинение. „Срещу „широката коалиция” на политиката постепенно възниква широка коалиция на арогантността” – пише Нолте. И обяснява, че тази коалиция вече отказва да взима на сериозно политическите дебати и непрекъснато се кълне в някакви дифузни, радикални алтернативи. Защото само в тези радикални алтернативи може да се възстанови изгубената автономия на политиката, такова е внушението.
Лековерие и превъзбуда в мрежата
В същото време на масовия потребител се предлагат прости и еднозначни обяснения, каквито на него все повече му липсват под лавината от противоречиви информации. Положението в Близкия Изток, например, е резултат от многовековни исторически развития, от религиозни и етнически констелации, от въздействието на външни фактори, от икономическите процеси – и какво ли не още. Но масовият човек трудно може да го разбере и поради това често с удоволствие приема поредица от съвършено опростени обяснения: всичко опира до петрол и пари, виновни са онези, които водиха окупационни войни в региона, виновни са производителите на оръжие, които търсят пазари. В крайна сметка – криви са пак „евреите” и „САЩ”, а Европа е някаква послушна вашингтонска марионетка.
Теориите на заговора подвеждат най-вече с това, че не можеш да ги обориш. Бернхард Пьорксен казва: „Привържениците на конспиративните теории отричат целия официален информационен поток, но нито за миг не се усъмняват в своите възгледи и псевдо-информации.” За тях просто е ясно, че ако не могат да докажат наличието на определен заговор, това само показва колко коварно измислен е той.
„Но ако вече няма общи истини, ако всеки лично си скроява своя индивидуална истина, тогава под заплаха се оказва един от основните темели, които поддържат нашето общество: доверието. През 1960 година двама от всеки трима американци имаха доверие на хората наоколо си. През 2006 година такова доверие изпитва само един от всеки трима. А тази тенденция има огромно въздействие върху посоката на развитие на обществото”- коментира „Ди Цайт”.
Паул Нолте смята, че общественият консенсус вече е омръзнал на много хора и тяхното отегчение се излива в дифузни конспиративни теории и в някакви измислени паралелни светове, а това е признак за криза на демокрацията. В същото време Нолте забелязва, че самата демокрация вече протича в друга координатна система. Ако преди сблъсъкът минаваше по хоризонтала - между социални класи, идеологии и политически партии - то сега вече е по вертикала - горе е политическата класа, долу съмняващият се народ. Ако навремето хората се гордееха със „своя” депутат в Париж, в Бон, Вашингтон или Брюксел, днес все по-често избива подозрението, че този депутат се интересува най-вече от собственото си благо. И това положение няма скоро да се промени, смята Нолте.
Криза на демокрацията?
В Германия през последните месеци политиката сякаш непрекъснато даваше доказателства в подкрепа на описаните съмнения. Една канцлерка, която се примирява с това, че я подслушват, едно правителство, което непрекъснато формулира изисквания към Гърция и в следващия миг се отказва от тях, и една широка коалиция, която всъщност онагледява именно съюза на „големите” срещу „малките”. И опасността произтича дори не толкова от омразата, която разцепва обществото. Същинската опасност възниква в мига, когато теоретиците на конспирацията решат, че всичко това им дава право да използват насилие, когато тръгнат да „отварят очите на хората” с други средства. Пьорксен обяснява: „Пророците, които тръбят за заговор на медиите срещу хората, живеят в паралелната вселена на своите интернет-форуми и нахъсани публикации и всъщност са убедени, че вече се намираме във военна ситуация, която не позволява повече да се умува над възможните алтернативи. Същото мислене имат атентаторите-самоубийци.”
Навремето Бертолд Брехт беше изказал абсурдно звучащата идея, че ще бъде хубаво радиото не само да предава своите предавания за слушателите, но и да приема техните съобщения. Днес тази идея на Брехт на практика е осъществена, казва политологът Серж Ембахер. Съвременните медии са двупосочни улици, настъпило е Просвещение 2.0. Защото Просвещението е именно това: да се поставят под съмнение всички авторитети, да се използва собственият разсъдък, коментира Ембахер и обобщава: модерността най-после настъпи, политиката се превърна във всеобщо дело.
Днешните общества изпитват копнеж по авторитети, наличните авторитети обаче не получават доверие. Хората жадуват да научат истината, но в порива си често се приземяват при теоретиците на заговорите. Просто защото една конспиративна теория обяснява света много по-просто и елементарно, отколкото истината. Ембахер е провел редица изследвания на тема „доверие” и „скептицизъм към демокрацията”, резултатите от които са убийствени. Политиката бързо губи доверие, още по-бързо доверие губят медиите. Политологът смята, че виновни са най-вече политиците, които все още поддържат твърде еднопосочно общуване с избирателите си. Старите идеологии бяха заменени от вярата в прагматизма на политиката. Днес повечето партии имат сходни програми, виждат по сходен начин развитието на обществото. Но много хора искат политически сблъсък, те очакват, че партиите ще застанат на диаметрално противоположни позиции, дори едната от тези позиции да е прекалено идеалистична.
„Тъй че - какво може да се направи? Навярно политиката трябва да се погрижи да има повече сблъсък на различни мнения. А журналистите да огледат критично собствената си работа, да правят по-прецизна разлика между информации и познание, между факти и контекст. И накрая: трябва да се има повече доверие в оценъчната способност на хората, повече доверие в Просвещението” – коментира „Ди Цайт”.
