Лесно е да се предположи, че просто да се дават пари на хората ги прави мързеливи, но изобилието от научни изследвания доказва обратното: свободните пари помагат. "Време е за радикална реформа на социалната държава", твърди Рутгер Брегман - холандски историк и писател.
Лондон, май 2009 г. Проведен е малък експеримент с 13 бездомни мъже. Те са улични ветерани. Някои от тях спели на студените плочки на Square Mile, финансовият център на Европа, в продължение на повече от 40 години. Присъствието им е далеч от евтино. Полиция, социални грижи, правни услуги, здравеопазване: 13-те мъже струват на данъкоплатците стотици хиляди лири. Всяка година.
Същата пролет, местната благотворителна организация Broadway взема радикално решение. Ветераните на улицата да станат бенефициенти и да се облагодетелстват от иновативен социален експеримент. Без повече талони за храна, помощи от социални кухни или спорадични жестове на грижа и подслон. Мъжете ще получават радикална спасителна помощ, финансирана от данъкоплатците. Изготвя се план за действие и с благотворителна помощ, всеки от тях ще получи до £ 3,000 за неща, които обикновено не могат да бъдат обезпечени от социални фондове или обезщетения. Мъжете са свободни да решат как да похарчат тези пари, стига това да им помогне да напуснат улицата (за наем, сметки за комунални услуги или за мебели). Не им се разрешава да харчат парите за наркотици, алкохол или хазарт.
"Нямах огромни очаквания", спомня си един социален работник. Всъщност, желанията на бездомните мъже се оказват доста скромни. Телефон, паспорт, речник - всеки от тях има своя представа за това кое би било най-добро за него и повечето от тях са изключително пестеливи с получените пари. Като цяло, само до около £ 800 са били похарчени в края на първата година.
"Най-ефективният начин да се помогне с пари на бездомните би бил, ако им ги дадем."
Симон, един от получателите на помощта, казва, че животът му се е преобръща, благодарение на получените пари. Пристрастен към хероина в продължение на 20 години, той най-накрая успява да преодолее зависимостта си (макар и все още да е на метадонова-терапия) и започва курсове по градинарство. "За първи път в живота ми всичко сякаш се намести и усещам, че мога да се справя и променя", казва той. "Мисля да се върна вкъщи. Имам две деца."
Година след началото на експеримента, 11 от 13 души имат покрив над главите си. Те се настаняват, включват се в някаква форма на образование (обучение), научават се да готвят, започват лечение заради употреба на наркотици, посещават семействата си и правят планове за бъдещето. "Преди обичах студа", спомня си един от бившите улични ветерани. "Сега го мразя."
След десетилетия на безплоден натиск, дърпане, глоби и преследване, 11 скитници най-накрая са прибрани от улиците. Разходите? Около £ 50 000 годишно, в т.ч. заплатите на социалните работници, които им помагат. Освен даденият втори шанс в живота за 11 човека, проектът е спестил пари най-малко седем пъти. Дори The Economist стига до заключението, че "най-ефективният начин да се харчат пари за бездомните е като и бъдат дадени."
Изчисляване разходите за бюрокрация
Склонни сме да предполагаме, че бедните са неспособни да боравят с пари. Мислим си, че, ако ги имаха (парите), биха ги харчели из заведения за бързо хранене и евтина бира, не за плодове или образование. Подобно мислене подхранва безбройните социални програми, административни джунгли, ордите координатори на програми и надзираващ персонал, които изграждат съвременната социална държава. От началото на финансовата криза, броят на инициативите, борещи се с измами с обезщетения и субсидии нарастна.
Научени сме да мислим, че хората трябва да "работят за парите си", но през последните десетилетия, социалното благополучие се е насочило към пазара на труда, който не създава достатъчно работни места. Тенденцията от "благополучие" към "работополучие" е международна, със задължителнoст за кандидатстване на работа, реинтеграция и задължително участие в "доброволен" труд. Като основното послание се подразбира: парите на ръка правят хората мързеливи.
Да, ама не.
Запознайте се с Бернар Оманди. От години той работи в кариера, нейде из необитаемата западна част на Кения. Работи за 2 долара на ден (£ 1.30), докато една сутрин не получава необикновено текстово съобщение. "Когато видях съобщението, подскочих," припомня си по-късно той. И с основание: по сметката му току-що са били депозирани 500 щатски долара (£ 323). За Оманди сумата възлизала на почти едногодишна заплата.
Няколко месеца по-късно репортер на New York Times обикалял неговото село. Било като всеки да е спечелил джакпота - но без да е пропилял парите. Хората ремонтирали домовете си и започвали дребен бизнес. Оманди заработвал по 6 до 9 долара на ден (£ 4 до £ 6), шофирайки новия си Bajai Boxer, индийски мотоциклет, с който превозвал местни жители. "Това поставя избора в ръцете на бедните, а не в моите", казва Майкъл Фей, съосновател на координиращата организация GiveDirectly. "Истината е, че аз нямам най-правилното усещане за това от какво се нуждаят бедните." Когато Google преглеждат резултатите му, компанията веднага решава да дари 2,5 млн долара (£ 1,6 м).
Оманди и съселяните му не са единствените, които са облагодетелствани. През 2008 г. правителството на Уганда дава около $ 400 (£ 260) на близо 12 000 младежи на възраст между 16 и 35 без въпроси. Резултатите са поразителни. Само четири години по-късно, инвестициите на младежите в образование и предприемачество са причина доходите им да нарастнат с почти 50 на сто. Шансовете им да бъдат наети на работа са се увеличили с 60 процента.
Друга програма на Уганда предоставя 150 долара(£ 97) на 1,800 бедни жени в северната част на страната. И тук доходите скачат значително. Жените, подкрепени от работник-помощник се справяли още по-добре, като изчисленията по-късно доказали, че програмата щяла да е и по-ефективна, ако помощта била по равно разделена между жените и помощниците.
Повече от материални придобивки
Проучвания от цял свят водят до един и същ извод: свободните пари помагат. Доказано е, че има зависимост между парите на ръка и по-ниската престъпност, по-малкото неравенство, недохранване, по-ниските детска смъртност и бременност в тийнейджърска възраст, както и по-редките случаи на кръшкане или бягане от училище, придружено и от по-добри резултати и шансове за завършване на училище, по-висок икономически растеж и по-висока степен на самостоятелност. "Голямата причина бедните хора да си останат бедни е, защото не разполагат с достатъчно пари", сухо отбелязва икономистът Чарлз Кени, сътрудник в Центъра за глобално развитие, през юни 2012 г. "И не трябва да е огромна изненада, че давайки им пари, намаляваме и проблема (с бедността)."
Сътрудници от Института за проучване на бедността по света (самостоятелно звено, базирано в Манчестърския Университет), дават многобройни примери за успешно “разпръскване” на свободни пари. В Намибия резултатите показват, че недохранването намалява с 25%, престъпността спада с 42%, а бягането от училище и кръшкането – с почти 40%. В Малави записването в училище на момичета и жени е нараснало с 40%. От Бразилия до Индия и от Мексико до Южна Африка, програми за свободни пари жънат плодове и процъфтяват през последното десетилетие. Докато в “Цели на хилядолетието за развитие” на ООН дори не се споменават тези програми, до момента над 110 милиона семейства от поне 45 страни са се възползвали от тях.
Свободни пари: идеята е пропагандирана от някои от най-великите умове в историята. Томас Мор мечтаел за това в известната си Utopia (публикувана през 1516 г.). Безброй икономисти и философи, много от тях нобелови лауреати, ще го последват. Привържениците им не лежат в конкретно крило от политическия спектър: тя кореспондира и импонира еднакво добре и на левите, и на десните мислители. Идеята подкрепят дори основателите на неолиберализма Фридрих Хайек и Милтън Фридман. Член 25 от Всеобщата Декларация за правата на човека, пряко се отнася до тях.
И не само за ограничен период от време, само в развиващите се страни, или само за бедните, идеята за пари на ръка се разглежда като основно човешко право на всеки. Месечна добавка, достатъчна за “преживяване”, без външен контрол върху това дали сте го похарчили добре и дали дори го заслужавате. Без джунглата на допълнителните такси, обезщетения, отстъпки или намаления – всяко, от които коства средства и ресурс, за да се реализира и да работи.
"Дошло е времето на идеята за Базов доход."
Един ден на вратата се позвъни. Двама мъже с костюми, направиха оферта на семейството Хендерсън, на която не може да се откаже. "Ние попълнихме формите и те поискаха да видят нашите постъпления," си спомня Дорийн. От този момент, парите вече не бяха проблем за семейството Хендерсън. Влезе Mincome - първият мащабен социален експеримент в Канада и най-големият експеримент за прилагане на Базов доход, провеждано някога.
През март 1973 г. областният управител на провинцията е решил да отдели $ 17млн за проекта. Експериментът ще се състои в Дофин, малък град с 13 000 жители на север от Уинипег. Същата пролет изследователите започват да завземат града, за да наблюдават развитието на пилотния проект. Икономистите проследяват работните навици на хората, социолозите разглеждат ефектите на експеримента върху семейния живот, а антрополозите са ангажирани в тясно наблюдение на отделните отговори на хората.
Регламентът на Базовия доход е да се гарантира, че никой няма да падне под прага на бедността. На практика това означава, че около 1000 семейства в Дофин, които обхващат 30 на сто от общия брой на населението, са получили месечен доход. За петчленно семейство, сумата достига до 18 000 щатски долара годишно днес (цифра коригирана спрямо инфлацията). Получавана без никакви въпроси.
Четири години минаха, докато един тур на изборите не спъна цялата система. Новоизбраното консервативно правителство не хареса скъпия експеримент, 75 процента от който беше финансиран от канадския данъкоплатец. Когато се оказало, че няма достатъчно пари дори и за да се анализират резултатите, инициаторите са решили да опаковат експеримента за подобри дни. В едни 1800 кутии.
Недалновиден подход
Населението на Дофин е горчиво разочаровано. В началото през 1974 г., на Mincome се гледа като на пилотен проект, който евентуално може да се пренесе на национално равнище. Но бива обречен на забрава. "Държавните служители се противопоставят на Mincome и не искат да харчат повече пари, за да се анализират данните и да се покаже това, което те вече си мислеха: че не работи", си спомня един от изследователите. "И хората, които бяха настроени в полза на Mincome бяха притеснени, защото ако анализът беше направен и данните не бяха благоприятни, то тогава те щяха да са похарчили още един милион долара за анализ и щеше да е още по-неприятно."
Когато проф.Евелин Форже за пръв път чува за Mincome, никой не знаеше как експериментът наистина е завършил. Въпреки, че 1970 беше и годината на Medicare - националната система за здравно осигуряване, когато тя е била приложена. Архивите на Medicare снабдяват Форже с изобилие от данни, позволяващи й да сравни Дофин с околните градове и други контролни групи. В продължение на три години тя анализира и анализира като постоянно идва до едно и също заключение: Mincome е бил голям успех.
"Политиците се опасяваха, че хората ще спрат да работят, и че ще имат много деца, за да увеличи доходите си," казва проф.Форже. И все пак се случи точно обратното: средната възраст на семейство се вдига, докато раждаемостта пада. Кохортата с Mincome имаше по-добри завършващи резултати в училище. Общият размер на работните часове намалява само с 13%. Изкарващите прехраната си не ограничават техните часове, но жените използват Базовия доход за няколко месеца в отпуска по майчинство, а младите хора го използват, за да допълнят образованието си.
За Форже най-забележителното откритие е, че болничните посещения са спаднали с 8.5%. Това възлиза на огромни спестявания (в САЩ ще се равняват на повече от $ 200 млрд за една година). След няколко години, нивата на домашно насилие и психичното здраве също отчитат подобрение. Mincome направи целия град здравословен. Базовият доход продължава да влияе върху следващите поколения, както по отношение на приходите, така и на здравето.
Дофин, градът без бедност, е един от петте северноамерикански експеримента за Базов доход. Четири проекта в САЩ го предхождат. Днес малко хора знаят колко близо САЩ са били през '60-те години за прилагане на солидна социална система, която може да се сравни с тази на повечето западноевропейски страни в днешно време. През 1964 г. президентът Линдън Джонсън се обявява за "война срещу бедността". Демократи и републиканци са обединени от общата си амбиция да реформира основно социално осигуряване. Но първо са били необходими повече тестове.
Десетки милиони долари се предоставят на разположение за тестване на ефектите на Базовия доход сред 10 000 семейства в Пенсилвания, Индиана, Северна Каролина, Сиатъл и Денвър. Пилотите бяха първите мащабни социални експерименти, които разграничават различните опитни и контролни групи. Изследователите се опитват да намерят отговорите на три въпроса. 1. Прави ли Базовият доход хората да работят значително по-малко? 2. Ако е така, това ще направи ли програмата недостъпна? 3. В следствие ще стане ли политически неприложима? Отговорите: не, не и да.
По-добро качество на живот
Намаляването на работното време се оказва ограничено. “Твърдението, че е заради “мързеливост” просто не се потвърди от нашите заключения", заявява главният анализатор данни от експеримента Денвър. "Дори не се доближава до масово дезертьорство, според предсказанията на пророците за гибел." Намаляването на работните часове е средно с 9% процента на домакинство. Както и в Дофин, голяма част от приноса за този спад се дължи на младите майки и студентите около 20 годишна възраст.
"Спадът в часовете платен труд несъмнено е бил компенсиран от други полезни дейности, като например търсене на по-добро работно место или работа у дома," заключава докладът за оценка на проекта Сиатъл. Майка, която няма завършено средно образование, получава диплома по психология и продължава кариерата си в научните изследвания. Друга жена взима уроци по актьорско майсторство, а съпругът й започва да композира. "Сега сме самодостатъчни, печелещи дохода си артисти," казват те на изследователите. Училищните резултати във всички експерименти са подобрени: оценките се повишават, процентът на отпадналите, напусналите училище - намалял. Положително повлияни са и здравните и хранителни показатели - като например, увеличило се е теглото при раждане на новородени бебета.
За известно време изглежда, че Базовият доход се представя добре във Вашингтон. "Реформа за подобряване на благосъстоянието се гласува у нас", гласи заглавие в New York Times от 17 април 1970 г. Преобладаващото мнозинство подкрепя предложението на президента Никсън за скромен Базов доход. Но веднъж влязло в Сената, предложението отново се подлага на съмнения. "Този законопроект представлява най-обширната, скъпо струваща и експанзивна мярка за подобряване на благосъстоянието, с която някога се е захващала комисията по финанси", казва един от сенаторите.
Тогава идва фаталното откритие: броят на разводите в Сиатъл е скочил с повече от 50 на сто. Този процент прави да изглеждат други, положителни резултати съвсем безинтересни. Той подклажда страха, че Базовият доход ще направи жените много по-независими. За месеци, предложението за закон се премята назад-напред между Сената и Белия дом, като в крайна сметка приключва в кофата за боклук на историята.
По-късен анализ ще покаже, че изследователите са сгрешили - в действителност броят на разводите не се е бил променил.
"Това може да бъде направено! Да се победи бедността в САЩ!", пише през 1967г. Джеймс Тобин, който ще спечели по-късно Нобелова награда. По това време, почти 80% от американското население е в полза на приемането на малък Базов доход. Независимо от това, години по-късно Роналд Рейгън казва подигравателно: "През шейсетте години ние водихме война с бедността, и бедността победи."
Кошмарът на дистопията (антиутопия)
Значими за цивилизацията събития често са били приемани първо като невъзможни утопии. Алберт Хиршман, един от най-великите социолози на миналия век, пише, че утопичните въжделения обикновено са опровергавани по три причини: безсмисленост (“това не е възможно”), опасност (“рисковете са твърде големи”) и изопаченост (“осъществяването им ще доведе до обратното: антиутопия). Въпреки това, Хиршман описва и как, веднъж реализирани, идеите, смятани за утопични, бързо се приемат като нормални.
Не толкова отдавна, демокрацията беше грандиозен утопичен идеал. От радикалният философ Платон до консервативният аристократ Жозеф дьо Местр, повечето интелектуалци смятат, че масите са прекалено глупави за демокрацията. Те мислят, че колективната воля на народа бързо ще се изроди в лична - на някой диктатор или генерал. Приложете тези разсъждения спрямо Базовия доход: би било безсмислено, защото не можем да си го позволим; опасно, защото хората ще спрат да работят, и извратено, защото ще трябва работим дори по-усилено, за да изчистим бъркотията, която създава.
Задръжте за момент обаче. За пръв път в историята сме достатъчно богати, за да финансираме стабилен Базов доход. Това би ни позволило да премахнем част от придобивките и разходите за надзор по програми, с които сегашната система за социално подпомагане е свързана и изисква. Много данъчни облекчения ще бъдат съкратени. Допълнително финансиране може да дойде от (по-високо) облагане на капитала, замърсяването и потреблението.
Едно бързо изчисление. В Холандия, където има 16,8 милиона жители, прагът на бедността се определя на 1,300 щатски долара на месец. Това би формирало един разумен Базов доход. Простата математика казва, че за да се подсигури са нужни 193.5 млрд евро годишно, което е около 30% от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната. Цифрата е астрономическа! Но нека не забравяме: правителството вече контролира повече от половината ни БВП. И това не прави Холандия една от най-богатите, най-конкурентните и най-щастливи страни в света.
Базовият доход, с който Канада експериментира - свободни пари като право на бедните - би излязъл много по-евтино. Изкореняването на бедността в САЩ ще струва 175 млрд щатски долара, според направените наскоро изчисления на икономиста Мат Брюениг - една четвърт от 700-те милиарда щатски долара военен бюджет на страната. И все пак, една система, която само помага на бедните затвърждава вододела, разграничението от благоденствието. "Политика (само) за бедните е лоша политика," казва веднъж Ричард Титмус, мозъкът на британската социална държава. Универсалният Базов доход, от друга страна, може да разчита на широка подкрепа, тъй като e от полза за всички.
Крие ли опасност? Действително, ние бихме работили малко по-малко. Но не е ли това добрата новина, с потенциала на работещите изобретения и чудеса, измислени и сътворени, за да облекчат личния и семейния ни живот?! Вероятно някаква малка част художници и писатели биха спрели да работят за пари. Въпреки това, има достатъчно доказателства, че по-голямата част от хората, независимо от това, което биха получили “даром”, искат да работят. Безработицата ни прави нещастни.
Сред допълнителните ползи на Базовия доход е, че стимулира "работещите бедни" - които при настоящата система, са по-добре осигурени откъм социални помощи - да си търсят работа. Базовият доход може само да подобри тяхното положение: безвъзмездните средства ще бъде безусловни. Минималната работна заплата може да бъде премахната, повишавайки възможностите за наемане на работа в долните граници на пазара на труда. Възрастта вече не би трябвало да представлява пречка за намиране и задържане на работа (като възрастните служители няма непременно да печелят повече), като се дава тласък на цялостното участие в труда.
Опасност от изопачаване? Тъкмо обратното, през последните десетилетия системите за социална сигурност се изродиха в порочни системи на социален контрол. Правителствени служители шпионират хората, получаващи помощи, за да се уверят, че не пилеят парите си. Инспекторите прекарват дните си като тренират гражданите да се ориентират в цялата необходима документация. Хиляди държавни служители са заети да държат под око тази чувствителна и уязвима на измами бюрокрация. Социалната държава е конструирана така, че да гарантира сигурност, а се превърнали в система на недоверие и срам.
Остарелите идеали възпират положителната промяна
Казано е преди. Нашата социална държава е отживяла и неактуална, базирана на времената, в които мъжете еднолично са осигурявали издръжката на семействата, а служители са оставали в една компания през цялата си кариера. Пенсионната система и програмите за предпазване от безработица все още се въртят около онези, които са достатъчни късметлии да имат постоянна работа. Социалното осигуряване се гради на погрешна презумпция, че икономиката създава достатъчно работни места. Социалните програми са станали клопки вместо трамплини.
Както никога досега, времето за въвеждане на универсалния и безусловен Базов доход не е било толкова (на)зряло. Нашите застаряващи общества отправят предизвикателството да държим възрастните хора икономически активни възможно най-дълго. Все по-гъвкавият пазар на труда създава необходимостта от по-голяма сигурност. Глобализацията подкопава заплащането на средната класа в световен мащаб. Женската еманципация ще се бъде постижима само, когато по-голямата финансова независимост е постижима за всички. Задълбочаващата се пропаст между страните с ниско и високо образовани означава, че първите се нуждаят от допълнителна помощ. Възходът на роботиката и повишаването на автоматизацията в икономиката може да застраши дори тези по високите кариерни позиции.
Историята разказва, че докато Хенри Форд развеждал синдикалния лидер Валтер Рутер из новата си, напълно автоматизирана фабрика през 1960, Форд се пошегувал: "Валтер, как смятате да получите членския си внос от тези роботи?", а Рутер му отвърнал: "Хенри, как смяташ да ги накараш да купуват колите ти?"
Свят, в който заплатите вече не растат, все още се нуждае от потребители. През последните десетилетия покупателната способност на средната класа се поддържа чрез заеми, заеми и още повече заеми. Социалният рефлекс, че трябва да работиш за парите си се е превърнал в лиценз за неравенство.
Никой не казва, че обществата по целия свят трябва да въведат скъпа система за Базов доход с едно движение. Всяка утопия трябва да започне от някъде: с нещо малко, с експерименти, които бавно преобръщат света ни - точно като този, преди шест години в Лондон. Както си спомня един от социалните работници по-късно: "Изключително трудно е за една нощ да се промени начина, по който винаги си гледал на този проблем. Пилотните проекти ни дават възможност да заговорим по различен начин, да започнем да мислим другояче, да опишем проблема различно."
Така започва напредъкът. Така тръгва промяната към по-добро.
Публикувано за пръв път от холандската журналистическа платформа De Correspondent
