Неспокойната пролет на 2015 година надигна страстите и ни провокира да разсъждаваме що е туй модерен патриотизъм и демоде ли е националното ни самочувствие.

Един български кмет, от един революционен град, ни накара да си върнем гордостта, която бяхме изгубили, само защото използва истинските думи и послания. Никола Белишки от Панагюрище превзе със словото си социални мрежи, видеоканали, медии.

Докъде трябва да е стигнало нашето общество, за да се радва и споделя хиляди пъти една реч, която би трябвало да е нещо нормално, нещо, което сме възприели за истина, и не я оспорваме. Години наред нашите държавници, простете, силно казано държавници, може би по-добре е да ги нарека обслужващ персонал, бягаха от думите робство, кланета, вериги, насилие, кръвен данък. Бягаха и бягат като камилски птици след скакалец, само за да не произнесат тези думи.

В какво са ни превърнали, за да избухваме в този възторг, защото някой е казал истината, която изчезна дори от учебниците по история?
Намери се даже някаква умница, която да пише възмутени писма чрез медиите до кмета, че думата робство не била правилна.

Били сме роби, факт. Но сме били и герои. Колко отсечени глави са паднали, които не са приели "правата" вяра - мъже, жени и деца са отишли под ножа, но са съхранили себе си за историята.

Всички знаем и всички помним. Но след едно-две поколения, с политиката, която са приели камилските птици, гонещи скакалеца, децата и внуците ни няма да помнят и няма да знаят.

Не е нужно нищо повече от малко време и търпение, за да превърнеш един народ в безлична папагалска маса, заличавайки бавно от паметта му няколко думи, а с тях и националното му самочувствие. Затова възторгът ни днес може да е безразличие утре...

Обезличаването се извършва пред очите ни. И досущ като камилските птици, техните верни подгласници, излюпени от яйцата на същите и топлени под перата им, за да им служат добре, не провиждат отвъд служенето си, за да признаят, че вековното ни търпение на роби е факт на малодушие, но краят на робството е и край на малодушието. Когато робът признае пред себе си, че е бил такъв, той трудно ще стане отново роб. Геройството се измерва със силата да заявиш истината, за да не бъдеш никога повече унизен.

Това разсъждение обаче е много опасно и неудобно, защото означава, че имаме национално съзнание. Народ, който е осъзнат, не може да бъде ничий слуга. Лоша работа.

"Отмъщение зверско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца - звяр да бъде е по-добре. Човеците уважават пръча повече отколкото козата, кучето - повече от пръча, кръволочния тигър - повече от вълка и мечката, и плътоядния сокол - повече от кокошката, която му дава превъзходна гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата... Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. По обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да положим борбата си с тираните... Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях..."

"Под игото", Иван Вазов

Проблемът ни е много дълбок и от още една гледна точка - мнозина „модерни” не почетоха паметта на жертвите на фашизма. Не съм червена, синя или зелена, свободна съм. Не съм електорат. И тази свобода ми дава силата да сложа цвете в памет на жертвите на фашизма, независимо дали има организирана инициатива или не.

Но, както казах и по-горе, проблемът ни е много дълбок. Нещо повече, той е умишлено създаден. Един разделен на кряскащи групички народ е лесен за управление и манипулиране.

Години наред в България продължава едно добре планирано насъскване на хората едни срещу други, което отвлича вниманието им от политическите безобразия.

Стигнахме дотам, че да спорим дали е имало турско робство и да заменяме думата геноцид с "масово изтребление". Стигнахме дотам, че да боядисваме паметници и да скверним паметта на загинали хора, а след това да се киприм със смелостта си по телевизията. Осквернителите на паметници не са нищо повече от лумпени. Емоционално и духовно оглозгани хора, които не пишат с имената и делата си история, а само я цапат.Но демокрацията се изживява строго индивидуално. Някои я възприемат като свобода да дращят по сгради и паметници, други като свобода на духа, словото и идеите.

Истината за мен е, че ние нямаме никаква нужда от тези спорове. Те се създават изкуствено, за да се увеличи електоралната подкрепа за тази или онази партия.

Знам, че моят глас е глас в пустиня. Но скоро пустинята ще е толкова дълбоко в нас, че ще обезличим историята си с модерни термини, защото днес "модерните" българи отново трябва да са на нечия страна.

Историята показва, че често сме били на страната на губещия. Не си научихме урока, че единствената правилна страна е българската страна.

Това, което си причиняваме с разделението си, не може да бъде определено по друг начин, освен като национален аборт. Разкрачени между идеологии, чужди войни и интереси, между краката ни изпадна отрочето, което толкова дълго чакахме и носихме в утробата си – свободата. Свободата да мислим и говорим се измерва вече само с това дали сме на този или онзи протест или контрапротест.

Днес се кланяме на нови господари. И отново сме зависими. Фашизмът не си е отишъл. Фашизмът е идеология на подчинение и изтребление на различния. Не правя разлика между фашизма на Хитлер и фашизма на корпоративните интереси, които днес управляват света и разпалват войни за собствено благо.

Фашизмът днес може да бъде наречен растяща бедност, живот назаем, но не по Ремарк, а по договор с банка, бездна на социалната несправедливост, погълнала и задушила идеи, стремежи, любови...

Сталинизмът е бил не по-малко кощунствен от хитлеризма. Самата аз произхождам от аристократичен род, чиито книги някога са били използвани за огрев от примитиви. Именно по тази причина твърдя, че вандализмът е инструмент на духовната нищета.

Милионите загинали във Втората световна война - по бойни полета, в концлагери и гета - не заслужават нашето пренебрежение, насаждано като позиция уж на свободомислещите модерни. Нито са свободомислещи, нито са модерни. Зависими са толкова, колкото им поръчат, за да прокламират демокрацията не на свободна България, а на зависима България. Може да не го съзнават, но може и да го правят съзнателно.

Вирусът на свободата е силно зарáзен. Затова срещу него има създадена имунизационна стратегия, наречена демокрация по нашенски. Българската демокрация като фон на един оскотял от неволи народ. Нито един от нас, който е доведен до състояние на нищета, не може да бъде свободен или полезен на обществото. Твърде удобно за политическата групировка, която навърши вече четвърт век.

Цветето в памет на жертвите на фашизма не е роза, нито гербер, нито друго. То е моят вътрешен поклон не към големите исторически играчи, а към едно обикновено, може би безименно войниче на 20 години, почти дете, оставило костите си в някой окоп, към еврейските деца, изпепелени в концлагерите, към майката, чийто син не се е върнал от фронта...

"А все остальное дорожная пыль..."

Може би се чудите защо съм озаглавила тази статия „Господари на сеира”. Очевидно е. Докато ние спорим, караме се и се делим, някой ни гледа сеира. И ни употребява.

Автор: Лидия Делирадева, Електронен Референдум

http://www.bgreferendum.bg/publication/gospodari-na-seira/